Рент-а-роб - Част 1

Стъргало за ботуши

Бизнесът процъфтяваше!

И защо не? Тоест, не всяко момиче може да си позволи да притежава свой собствен роб! И така, винаги ще има пазар за роби под наем. Като проницателна бизнес дама, Лейди Дебрю, беше първата, която беше осъзнала това.

Тя беше основала „Рент-а-роб” преди около 20 години и беше я управлявала от скромния и старт (само с трима мъже-роби за даване под наем) до огромната компания каквато е в момента, разполагаща с петдесетина продавачки в 20 представителни офиса и естествено стотици мъжки роби – всички те за наемане като роби за работа, роби за лични нужди или роби за крака.

Дамите можеха да наемат роб за каквото и да било за срок от един час до един месец на доста приемливи цени при това. Те можеха да използват тези роби по всякакъв начин, който сметнат подходящ за периода на наемане. Единствената уговорка беше, че робът трябва да се върне в „задоволително състояние” – дефиниция, която за нещастие на робите бе твърде свободна за интерпретации от страна на Господарките.

49-годишен, Пиер беше такъв „Рент-а-роб”, принуден да се отдаде в робство поради неочаквани обстоятелства извън негов контрол. Компанията му осигуряваше покрив над главата (в клетка намираща се в един от регионалните офиси), храна в корема (долнопробна каша за роби, която въпреки че го снабдяваше с енергията необходима да изпълнява задълженията си, не носеше абсолютно никакво гастрономично удоволствие) и сигурни „ангажименти” под командването на разнообразни, взискателни клиентки.

От тази работа – да бъде роб под наем, най-много му харесваше, че (в най-добрия случай, отива на работа като роб на разнообразни различни господарки, на най-различни места, и че, в най-лошия случай, ако е нает от особено жестока или, смееше да каже, непривлекателна жена) че срокът за служба е максимум един месец (освен ако, разбира се, господарката не реши да го пренаеме отново!).

В момента той беше застанал на колене, като изключим чифт бели робски панталони (фирмени) и металния нашийник с гравирано логото на компанията, в клетката си в представителния офис. Клетката беше проектирана така, че да не позволи никакво уединение за роба и в същото време да осигури на клиентките на местния клон на „Рент-а-роб” добър поглед върху стоките за наемане.

Той дочу тракането от токчетата на г-ца Саманта, една от асистент-продавачките в нашия офис, да се приближава в негова посока и послушно сведе очи към пода, както подхожда на мъжки роб при наближаване на по-висша от него жена.

Г-ца Саманта работеше от скоро и в интерес на истината не смяташе, че кариера в „Рент-а-роб” е нещо, което тя иска. И свен това считаше някак смущаващо, че дори не може да си позволи да наеме някой от фирмените роби за себе си. Заплатата, която получаваше тук, въпреки че за 20 годишно момиче, току що завършило колежа, се радваше, че самостоятелно изкарва парите си, не стигаше за подобен лукс.

Симпатична девойка, Саманта изглеждаше доста елегантна в нейната фирмена униформа – бяла блуза, къса червена поличка и светло червени стилето обувки. В същото време тя тенденциозно разваляше имиджа се като дъвчеше дъвка и демонстрираше явна липса на искрен ентусиазъм. Нейните ръководителки неколкократно бяха коментирали тази демонстрация на „непрофесионализъм” пред клиентките, но на Саманта не и пукаше особено. Тя гледаше на настоящата си работа като на временна спирка. Желанието и бе да стане топ-модел.

Като роб, Пиер наблюдаваше познатите светло-червени обувки на г-ца Саманта да се приближават до изложбената му клетка. Те бяха придружени от чифт ездачески дамски ботуши с равни подметки, от мека кожа и черни шпори бричове за езда втъкнати в тях.

Ботушите естествено принадлежаха на потенциална клиентка. Това винаги беше опъващ нервите и същевременно интригуващ момент за наемания роб; първият поглед върху краката и обувките на една потенциална (временно) собственичка.

- Това е Пиер, един от най-опитните ни роби за крака – обясняваше г-ца Саманта, доста неубедително и съдейки по звука на думите и, дъвчеща дъвка.

Двата чифта дамски крака, единия обут с лачени стилето обувки, другият в сравнително скучни черни, кожени ботуши за езда, вече стояха право пред клетката, в която на колене стоеше Пиер, осигурявайки чудесен поглед към обувките на потенциалната си господарка.

Сега той забеляза, че ботушите бяха доста мръсни – мокри и покрити с кал.. той знаеше, че навън вали, но очевидно собственичката на тези ботуши беше яздила или поне беше вървяла през калта тази сутрин. Робът Пиер можеше да забележи дори листенцата трева залепнала отстрани на подметките.

- Умее ли да отстранява мръсотия и кал от дамски ботуши? – попитаха ботушите. Жената звучеше доста млада, може би в средата на тридесетте (за 49 годишния Пиер това беше млада жена).

- О, да, Мадам! – отговориха червените стилето – грозното му лице представлява отлична стъргалка за ботуши и обувки. Както може да забележите, носът му е доста голям и може с лекота да отстранява калта по подметките на ботуша ви докато го остъргвате върху лицето му!

Сега Пиер фокусира вниманието си към червените обувки с остри токчета пред себе си. Известно му беше, че г-ца Саманта може да препоръча ефективността на носа му от личен опит. Въпреки официалната позиция на компанията тя на няколко пъти беше използвала лицето му като стъргалка за подметки.

Въпреки, че беше доста ленива и незаинтересована, Пиер всъщност се възхищаваше от г-ца Саманта. Тя винаги успяваше да направи сделка, въпреки ниската заплата и, може бе по-важното, имаше страхотни крака. В допълнение тя имаше още по-прекрасни стъпала и глезени. Те не бяха съвсем безупречни. Петите и например винаги бяха зачервени и одрани, без съмнение г-ца Саманта харесваше да носи високи токове на бос крак, но Пиер обожаваше такова малко изключение от перфектността в краката на младата жена. Той забеляза, че днес има малък лейкопласт на лявата пета, явно от неудобните обувки и от това, че по цял ден е на крак в магазина. Все пак той се възхищаваше и на лейкопласта, и съобразно статуса си на крак-роб усещаше желание да целуне пластира на петата и, а може би и да ползва езика си за създаване на поне малко облекчение за наранената пета на г-ца Саманта.

Междувременно господарката с черните ботуши продължаваше разговора с младата продавачка:

- Мммм, също бих желала той да гълта колкото се може повече от мръсотията по ботушите ни. Както ви обясних по-рано, искам да го сложа на входа на халето и не ми се ще калта, която дамите остъргват от ботушите си да падат от лицето му на пода.

Г-ца Саманта продължи да дъвче дъвката и се засмя:

- Не се тревожете, мадам, уверявам ви, че устата и стомаха на този роб поемат доста пълноценно калта от ботушите и обувките на дамите. Всъщност, вероятно той оценява тази допълнителна дажба, защото ние тук не храним робите си храним много.

Клиентката с калните, черни ботуши и бричове за езда очевидно бе убедена:

- Добре, ще го взема – само за следобед, моля.

Саманта се усмихна. Тази работа беше лесна, дори отегчителна. Но тази сделка означаваше по-голяма комисионна.

- Да разбира се, Мадам. Само минутка да го изкарам от клетката и той ще целуне ботушите ви в знак на уважение. Момент, моля.

Пиер чу тракането на ключово и после г-ца Саманта сграбчи верижката, която бе закачена на нашийника му. После го извлече на четири крака зад червените си обувки. В близък план сега той виждаше потъмнелия вече пластир на лявата пета на тази превъзхождаща го богиня отчаяно желаеше да го целуне. Но вместо това го наместиха директно пред калния ботуш на по-възрастната жена и г-ца Саманта заповяда:

- Целуни ботушите на новата си собственичка, робе. Покажи благодарността си към нея!

Обичайна политика на компанията бе клиентките да се наричат собственички на робите. Това даваше на клиентките чувство на гордост и впечатление, че са истински робовладелки, макар и временно. Едновременно с това разбира се, това засилваше посланието към робите, че са по всякакъв начин притежавани от техните нови господарки за периода на наеман, в този случай само за един следобед.

Робът Пиер, както винаги на ръце и колене, с глава покорно наведена както се полага на един крак-роб, доближи устни до едно кално петно върху носа на десния ботуш на новата си господарка и го целуна:

- Благодаря ви, Господарке, че се съгласихте да ме използвате като ваш ботуш-роб – при това той раболепно изтътри глава по пода с цел да постави вече калните си устни на същото място, но на левия ботуш.

- Всъщност, ти няма да си мой личен ботуш-роб – поясни новата господарка – ще те сложа в районната ни общинската сграда, където ще бъдеш използван като изтривалка и стъргало за ботуши от дамите участващи в нашата ежегодна сбирка. Опасявам се, че не предвидихме да се случи такъв влажен и кален ден, затова ни трябва такъв като теб за да можем да си бършем ботушите преди да влезем в залата. Надявам се, че оценяваш вкуса на кал от дамските ботуши, робе?

- О, да, Господарке, щом това ви удовлетворява, Господарка, за този роб ще бъде истинска чест да отстрани мръсотията от ботушите на Господарките посещаващи този форум – отговори Пиер учтиво.

Това не беше вярно. Вкусът на калта от ботушите е горчив и лигав. Но той бе роб и щом жената собственик искаше така, то той няма никакъв избор, така че по-добре е да се подчинява доброволно отколкото да му смъкнат кожата с камшици.

Като стана въпрос за камшици ново-наетият ботуш-роб забеляза за пръв път сега, че неговата нова собственичка носи в ръка тънък бич за езда от червена кожа. Той се съмняваше, че тя е прекосила града яздейки! Така че той заключи – камшикът е за ползване върху него. В този момент реши да бъде ултра покорен и изпълнителен спрямо новата си господарка, защото нямаше никакво желание да усети ужилването на нейния бич!

След още няколко формалности по оформяне документите Пиер беше изведен от офиса на повод, пълзящ на ръце и колене следвайки плътно черните ездачески ботуши на господарката. Все още не знаеше името и.

Отвън продължаваше да вали и робът Пиер усети капките по голия си гръб преди новата му господарка да го настани на пода под задната седалка на огромния си джип. Преди да тръгнат Пиер чу господарката си да говори по мобилния с може би съпруга или приятеля си:

- Здравей, Джордж? Взех един. Тъкмо тръгвахме. Може ли да говориш с хората в залата дали дупката е готова да го сложим направо там?...OK, благодаря, скъпи. Чао!

Робът Пиер реши, че новата му господарка звучи като дама от класа. За момент се зачуди защо такава очевидно влиятелна млада жена не притежава собствен роб за крака. Може пък да си има. Очевидно Пиер беше нает почти като извънредна изтривалка – нает набързо и за кратък период. Това беше част от удоволствието да бъдеш рент-а-роб. Никога не се знае какво ще правиш и на кого ще служиш на другия ден. Истината е, че си зависим от милостта на жените – всякакви жени!

Градчето не беше много далеч - двайсетина минути път с кола. Паркираха пред общинската зала и на роба Пиер беше заповядано да слезе и да последва новата си господарка на четири крака към фоайето.

От ниската си позиция Пиер можеше да види, че вече са се събрали много млади жени в костюми за езда. Дали за да ги впечатли, дали за по-бързо, новата му господарка се обърна към него и два пъти силно го жилна с кожената нагайка:

- Раздвижи се, роб. Състезанието почти приключва и те искам на позиция преди дамите да започнат да пристигат за награждаването!

В този момент се появи някакъв мъж и прегърна временната господарка на Пиер и я целуна. Той обобщи, че това е навярно Джордж., приятел или съпруг. Дори на този ранен етап на своята временна дружба с новата му господарка, Пиер, робът под наем, усети вълна на ревност спрямо свободния мъж, който може да целува привлекателната млада жена по устните, докато той, робът, се задоволява с носовете на калните и ботуши.

- Това ле е най-доброто което можеш? – възкликна мъжът.

Пиер инстинктивно помисли, че мъжът е изключително груб и невнимателен към способностите да се целува неговата господарка, но бързо разбра, от нейния отговор, че това се отнася до него!

- Ами, денят напредна, скъпи и всички по-сносни роби са вече взети. Все пак този има голям нос, на който момичетата по-лесно ще изстържат калта от подметките си!

- OK, предполагам, че е така. Предполагам, че по принцип го използват за изтривалка. За щастие нямаме нужда от роб за други нужди на нашите гостенки. Толкова е грозен. Мисля, че на повечето дами ще и стане лошо ако трябва да ги докосне.

Господарката с калните ботуши се обърна към роба:

- Ей момче! Гледай да изпълниш точно това, което искам от теб. Не искам да виждам отпечатъци от кални подметки оставени от ботушите на дамите по хубавия чист под на нашата зала. Трябва да се увериш, че отвратителното ти лице е отстранило цялата мръсотия, ясно ли е роб?

- Да, Господарке – отговори той покорно, за очевидно нейно задоволство

В този момент, за облекчение на Пиер Джордж де отдалечи, оставяйки го на волята на господарката му.

Малко по-късно роб Пиер бе позициониран на мястото където го искаше тя – с лицето нагоре в специална хралупа на пода във фоайето на градската зала. Хралупата беше така направена, че лицето му се намираше на нивото на пода, а останалата част от тялото му господарката покри с някаква мръсна стара черга. Това значеше, че единственото лицето на роба бе изложено на показ и готово да поеме калта от калните подметки на участничките в състезанието.

След като го настани на място господарката на Пиер седна на един стол до него. Дори и седнала тя се извисяваше над него. За първи път видя лицето и. тя беше приятна брюнетка, но в момента гледаше надолу към него буквално с израз на презрение, като че го възприемаше като нещо отвратително, което току що е настъпила с подметката си.

Беше точно 15,00 и дамите започнаха да пристигат в залата. Навън продължаваше да вали и всички те имаха нужда да се възползват от ботуш-изтривалката и да остържат колкото може повече мръсотия и кал от ботушите си преди да влязат навътре. Все пак щеше да е проава на лошо възпитание да се появят с кални ботуши.

Първа беше млада блондинка, не повече от 22 или 23 годишна, която беше обута в кожени, черни и лъскави ботуши до коленете обгръщащи плътно прасеца. Те бяха по-лъскави от тези на господарката на Пиер, и носеше кремав на цвят брич затъкнат в светло червени, дебели чорапи с дължина до коляно, чийто горен край едва се виждаше над ботуша. Младата жена се засмя, щом забеляза простряното на пода ужасено лице на роб Пиер:

- Уау! Грозното ти лице е точно подходящо за остъргване подметките на ботушите ми, робе! – възкликна дивата с злобна усмивка на лице.

При това та вдигна десния си ботуш преди да го спусне обратно към обърнатото нагоре лице на Пиер. Докато мръсната подметка на кожения ботуш изпълваше зрителното поле на роб Пиер, той можа да види колко неописуемо изкаляна и гадна бе тя в действителност! Мокра и буквално капеше от подметката право на бузата му, дори преди ботуша да беше се допрял в лицето му.

Докато младата жена прокарваше крака си напред назад по лицето му той усещаше частиците кал да се втриват в кожата. И така калта се остъргваше от нейния превъзходен ботуш и полепваше по лицето на покорния нещастник отдолу – там където му беше мястото.

За огромно задоволство на младата господарка, огромни късове трева и кал оставаха директно по езика на роб Пиер и падаха в устата му:

- Точно така, стъргало! Използвай езика се за махане на гадната кал от прекрасните ми кожени ботуши. Накарай подметката ми да светне и да заблести както горната част на ботуша – смееше се лудешки тя.

След минута погледът на Пиер се освободи от подметката на първия ботуш и набързо бе закрит от втория, също толкова изцапана колкото своята посестрима:

- Ха, ха! Надявам се, че си доволен от първия курс. Сега ще изкараш и втори – подразни го младата хубавица, очевидно забавляваща се от властта си над безпомощния ботуш-роб, така ефективно залостен под кирливия и ботуш. Още кал си проправи път в устата и към стомаха на роб Пиер. Вкусът беше кисел и гнусен, но това беше обичайната диета но роба за крака.

След като остана доволна от почистването на ботушите си в лицето на роба, младата ездачка прекрачи навътре в залата без никакви благодарности към хуманната изтривалката. Пък и защо да благодари на някаква си стъргалка за ботуши?

Временната господарка на роб Пиер наблюдаваше отблизо неговото представяне, уверявайки се, че той изпълнява унизителната си задача с достатъчно добро качество (защото ако ли не, тя щеше да търси компенсация от фирмата). Сега тя се наведе над него и лицето и се озова на няколко сантиметра от неговото. Той видя устните на господарката му да се свиват в готовност да се изплюят върху робското лице. Той инстинктивно затвори очи и в същия момент усети господарската си женствена слюнка да пада върху носа ми и да се разтича в устата ми. После усети как с груб вълнен парцал бива избърсано лицето му. Той обобщи наум, че тя му прави услуга като почиства лицето му преди следващата желаеща. Какво мила и загрижена господарка бе тя! Единствено искаше да узнае името на притежателката си!

Така започна следобеда на роб Пиер – остъргване на калта от подметките на дамски ботуши за езда с лице. Започнаха да се редуват различни видове ездачески ботуши, мръсните мокри подметки на които Пиер бе длъжен да остърже с носа си и да лъсне с език. Въпреки, че любезната му господарка правеше всичко възможно да почиства лицето му след всяка преминала дама, много скоро то придоби вида и цвета на мръсотията от остъргваните в него подметки.

Някои от дамите, вероятно които не бяха само посетителки на церемонията, бяха обути с други видове ботуши или обувки и те видимо бяха не толкова кални колкото онези на ездачките. Това разбира се не ги спираше да не се възползват от услугите му. Ето например една млада жена дори нарочно си изкаля обувките (кафяви кожени боти до глезена), само и само се наслади на унижението на живата изтривалката дори пред погледите на приятелките си. Точно тази млада дама предложи любезно предложи да го изчисти след като се изплюе върху му, тъй като бе малко засрамена от количеството мръсотия, която бе депозирала. Тя се отказа, обаче, като видя, че следващата желаеща да се възползва от изтривалката имаше още повече кал и трева по подметките си!

Въпреки, че обслужването на клиентките траеше не повече от няколко минути, роб Пиер усещаше, че може да разкаже много за техните личности само от детайлите техните обувки, от изражението на прекрасните им лица докато остъргваха ботушите си по грозното му лице, а също и по начина, по който приближаваха и се възползваха от него.

Например, въпреки че всички носеха един и същи вид лъскави, черни или кафяви ботуши за езда, много от тях носеха също чорапи до коляното, точно както първата му посетителка, чиито ластици се виждаха над ботушите. Някои биваха обути в тъмни едноцветни чорапи, кафяви или черни в зависимост от цвета на ботушите, други носеха светли или карирани чорапи, и т.н. Направи му впечатление, че колкото по шарени и светли тонове са чорапите, толкова по ентусиазирани и доминантни бяха техните собственички. Една или две от тях дори си оправяха и се издърпваха чорапите докато ботушът почиваше върху лицето на нещастника отдолу, като че искаха да се уверят че робът има пълен поглед върху техните чорапи. Като че ли искаха той да види, да се възхити и да възхвали чорапите им както и ботушите им.

Такива жени също беше вероятно да носят злобни усмивки на лицата си докато приближаваха до роба и гордо наместваха мръсните подметки на ботушите си върху лицето на унизеното човешко същество. По някаква причина жените носещи тъмни едноцветни чорапи се показваха по-стеснителни да ползват услугите му и имаха доста по-сериозни изражения на лицата, дори жал понякога – или това беше просто негова фантазия? Възможно е. Защото, различаващи се или не, едноцветни или на шотландско каре, в края на деня всички бяха изтрили омазаните с кал и мръсотия свои подметки, в предоставеното им за целта лице.

Заедно с опръсканите кални ботуши на участничките в състезанието се появяваха и боти, маратонки и обувки на зрителките на церемонията. Няколко жени дори бяха обути в елегантни обувки с токове, не особено подходящи за разходки в калта на състезанието по езда, но острите токчета на които той естествено бе длъжен да смуче докато блеснат от чистота за огромно удоволствие на дамите с равни подметки или големи масивни токове.

И отново роб Пиер можеше да каже много за тези жени по избора им на обувки и на чорапи, рокли, джинси, найлонови или мрежести чорапогащи, панталони, клинове, памучни къси или ¾ чорапи. Той можеше да ги разгледа добре понеже всички техни притежателки спускаха крака бавно и понякога почти извинително върху лицето на хуманната изтривалка.

До 15,30 след само 30 минути, които се сториха на роб Пиер като вечност и непрестанна процесия от дамски подметки, всички гостенки на церемонията по награждаването, бяха вътре, включително временната му господарка. Той бе изоставен сам във фоайето – лежащ по гръб в хралупата си и с вкус на женски кални подметки в устата.

Всички жени бяха погълнати от церемонията, защото се чуваха одобрителен шум и аплодисменти от време на време. Чуваше се и гласът на водещия, който обявяваше наградите и забавляваше аудиторията – за разлика от роб Пиер, напълно безполезен и изоставен след като дамите си бяха избърсали подметките в лицето му.

Внезапно осъзна, че не е напълно изоставен. Една от младите жени, първата на която беше послужил за изтривалка, беше излязла от залата. Както подхожда за един ботуш-роб той я позна по ботушите и светло червените чорапи, а не по красивото лице и русата коса. Все пак когато заговори позна и гласа и:

- Знаеш ли робе, ти свърши такава хубава работа с мръсните ми ботуши, че реших да ти позволя да излижеш и мръсните ми чорапи – ухили се тя и издърпа един стол. Седна и изу черния лачен ботуш от крака си.

Ботушът за езда няма ципове и младата ездачка трябваше буквално да го изуе докрай, при което червения чорап се свлече и долната му част увисна от пръстите на стъпалото. Тя се наведе и издърпа чорапа обратно и го изпъна по крака си. Кремавия крачол на брича й все още бе втъкнат в горницата на чорапа, давайки възможност на ботуш роба да разгледа най-внимателно добре оформените мускули на прасеца й.

Младата жена беше със същата злобна усмивка на лицето както преди докато начестваше дървения стол за да се намести до лицето на роб Пиер.

Докато женствения обут в чорап крак се рееше над лицето му, робът забеляза миниатюрни топчета материя от чорапа залепнали по долната част и къде чорапът беше започнал да се износва. Също така имаше няколко малки зони с по тъмен цвят, там където кожата на ботуша се бе трила в светлочервената материя на чорапа. Това очевидно беше любимия чифт светлочервени, карирани чорапи до коленете и явно често е бил обуван на прекрасните крака на младата жена.

Докато приятното, обуто в чорап стъпало бавно се спускаше, ноздрите на роб усетиха непогрешимия аромат на пот от женски крак. Все пак, тези чорапи цял ден са били вътре в ботушите и по време на състезанията. Точно затова тя искаше от него да й изчисти чорапите. Тя искаше да изтърка потта от табаните на чорапите си в лицето на изтривалката-роб:

- Надявам се, че миризмата на женски смръдливи чорапи ти харесва защото ще отърквам крака напред назад по жалкото ти лице! Ха, ха, ха. Как ти се струва това?

Един „Рент-а-роб” трябва винаги да отговаря учтиво и с респект на въпросите на господарките си, дори и да бяха риторични като сега:

- О, Господарке, щом ви харесва така, този покорен роб е привилегирован да има върху лицето си крака на господарката и я моли за разрешение да вдиша безценния аромат на нейния потен чорап! Това удовлетворява ли ви, божествена Господарке?

Божествената господарка се разсмя:

- Разбира се, че позволявам, роб! Всъщност ИСКАМ да те чуя как миришеш табаните на моите потни чорапи и звукът да е по-висок от този на церемонията вътре!

С това младата жена нарочно намести най-мократа част от чорапа – пръстите, точно върху ноздрите на роба отдолу. Робът покорно вдиша възможно най-шумно, дори в този момент имаше вълна от шумни аплодисменти. Но и това не попречи на младата господарка да чува ясно вдишването на роба и да се наслаждава на усещането как грозния му нос диша затиснат от потния и чорап. Та със задоволство забеляза, как миниатюрни лентички от табана на чорапа остават по лицето на роба и после влизат в устата му.

- Ха, ха, ха, ха! Ще ми се да можех да си позволя да те наема, крак-робе. Ти си чудесен чорапо мирисач! Ако беше мой, щях да те накарам да душиш чорапите ми от върха до пръстите и да лъскаш обувките и ботушите ми всеки един ден! – рече тя с копнеж.

За миг роб Пиер си помисли, че и на него това ще му хареса повече отколкото да бъде както сега стъргалка за кални подметки на всички жени. Но действителността беше съвсем различна. Той представляваше просто един жалък роб, нает за този следобед. Приближаващата вечер без съмнение щеше да му донесе нова господарка или господарки на ново място и нови дамски ботуши, обувки и чорапи за обслужване.

Условия за служба

Стоях отпуснат на колене, главата сведена покорно, пред празния стол. Чаках послушно представянето си на новата ми Господарка.

Бях разбира се гол, както се приляга на един роб, с изключение на черната кожена препаска и металния нашийник около врата. На Нашийника беше гравиран надпис „Собственост на Господарката Марина”.

Без да броя нейното име, знаех само, че тя е 23 годишна очарователна дама от южен произход, може би италианка, и че буквално ме беше закупила на търг само преди 3 часа. Възрастта и разбрах когато тя да я декларира пред водещите търга (не се разрешаваше на лица под 21 години да притежават роби). Знаех, че е очарователна, защото тайно хвърлях погледи към усмихнатото и лице докато вървеше наддаването за мен – дълга черна коса и дълбоки лешникови очи, очи издаващи чувство на превъзходство и сила, очи на родена робовладелка, знаеща какво иска и получава това, което желае.

Тя определено искаше мен. А просто в случай, че аз - новозакупеният 34 годишен роб имах някакви съмнения относно властта на младата ми господарка, тя беше заповядала незабавно да бъда окаишен и бит с камшик направо в аукционната зала (20 удара), просто за демонстрация на нейните права. И така, докато коленичех в нейната спалня, очакващ пристигането и, гърбът ми смъдеше в резултат на камшиците.

Буквално бях получил първият се урок - Господарката Марина, една 23 годишна млада жена, не се шегува!
Чух вратата на спалнята да се отваря, последвано от меките стъпки на новата ми господарка, приближаващи в моя посока. Аз наведох още повече глава, така че челото ми докосваше килима на пода и след секунда видях маратонките на Господарката да се появяват в зрителното ми поле. Тя се разположи в стола пред мен.

Тя беше със същите дрехите, с които беше и на търга – бяла фланелка с някакви червени надписи отпред, сини дънки завити отдолу, чифт доста прашни и видимо добре износени черни маратонки с две бели ивици отстрани и черни памучни чорапи до глезена с тънки червени ивичики на ластиците. Тези чорапи сега бяха изцяло разкрити пред погледа ми, защото и без това подвитите пешове на дънките се повдигнаха още повече при сядането.

Изобщо тя беше облечена като типична млада жена – студентка на 23, точно както аз бях облечен като типичен роб на 34. И като типична млада господарка на 23 току що сдобила се с нов персонален роб, Господарката Марина се канеше да изясни правилата за новата си придобивка – да ми обясни как ще стоят нещата оттук нататък. Моите условия за служба, ако щете.
Господарката Марина се беше подготвила добре. Адвокатите на баща и бяха подготвили официален договор за робство, който тя беше донесла за да го прочете на новият шибан роб, коленичещ раболепно в краката и. Освен това беше си донесла и бутилка сода, очаквайки това да продължи известно време.

Разбира се не и пукаше дали робът и ще ожаднее или не. Не че беше коравосърдечно момиче. Всички коментираха, че всъщност тя има златно сърце и такова приветливо държане, общителна, винаги душата на компанията. Просто робът си е роб, защо да се притеснява дали ще съм жаден, гладен или ми е дискомфортно. Аз бях само предмет – съществуващ да и служа.

Тя прочисти гърлото си, отпи от освежаващата сода и нетърпеливо започна встъпителния урок:

- Аз съм Господарката Марина и ти си моят нов личен стъпало-роб.

Аз не съм глупав и се уча бързо. Научих много още от това уводно изречение.

Разбрах например, че тази млада дама, въпреки силния италиански акцент, говори прекрасен английски. Обобщих, че вероятно е била родена в Италия, но е живяла през по-голямата част от живота си в да кажем в Англия. Това обяснява също и стила и на обличане.
Проумях също, че статусът ми е да бъда персонален роб за стъпалата и подметките на Господарката Марина – не роб за тялото или домашен роб, ами стъпало-роб. Това също бе важна информация по очевидни причини; това значеше, че ще отсега ще прекарвам живота си на ръце и колене, за да обслужвам стъпалата и обувките на младата жена. Впрочем на робите за крака не се разрешаваше да ходят изправени, просто защото нямаше нужда от това. От тях се иска да бъдат постоянно в близост до стъпалата и подметките на техните господарки – там където сега се намирах аз в момента, ничком с глава пред носовете на нейните черно-бели покрити с прах маратонки.

Очаквах да последва заповед да отдам почит към обувките на новата ми господарка, покривайки ги с целувки, но такава не последва. Все още, при всяко положение. Вместо това, младата жена започна встъпителната си лекция, веднага щом се увери, че думите и са попили дълбоко в глупавия ми робски мозък:

- Сега ще ти прочета условията за служба при мен. Това е официално обвързващ договор, изготвен от най-добрите адвокати на баща ми, затова трябва внимателно да следиш какво казвам. Разбираш ли ме, шибан робе?

Аз забелязах, как мускулите на прасеца се стегнаха леко, карайки черните чорапки леко да се нагънат пред коленичещото му лице.

- Да, Господарке.

Какво друго може да каже робът? Моята господарка току що ми беше напомнила, че вече съм бил бичуван по нейна заповед. Не исках това да се повтори.

- Добре тогава, започвам. Клауза 1:
“Стъпало-робът е лична собственост на Господарката и няма никакви официални права”.

Е това изглеждаше просто и достатъчно ясно – дори за глупав роб като мен. Въпреки това Господарката Марина, понеже беше любезна млада жена, почувства нужда да разясни:

- Това изобщо значи, шибан робе, че аз мога да правя с теб каквото и когато ми хрумне. Ти си изцяло в моя власт и никой не може да промени този факт. Притежавам те напълно. Разбираш ли?

Гласът и звучеше меко и жизнерадостно в противовес на безапелационните и думи. Но пък защо да не е жизнерадостна? Тя, в крайна сметка, беше млада жена с нов персонален стъпало-роб, тоест мъж под абсолютната и власт.

- Да, Господарке.

Не казах много, но това не се и изискваше от мен, аз бях просто един роб.

- Добре. Клауза 2:
„Стъпало-робът ще бъде окаишен и бичуван с камшик по всяко време, и следователно всички свободни личности ще го наричат “шибан роб”. Стъпало-робът ще бъде облечен само с чифт черни кожени робски панталони и ще носи робската си каишка, означаваща го като лична собственост на Господарката Марина…”

Значи затова тя продължаваше да се обръща към мен с ‘шибан роб’. Това беше новото ми име! Не го очаквах. Очаквах да ме наричат ‘крак-момче’ или пък ‘чорап-момче’, или някакво такова общоприето име на роб за крака. Трябваше да призная обаче, че „шибан роб” бе напълно подходящо. Действително бях такъв в буквален и в преносен смисъл – раболепно коленичещ в краката на своята Господарка с 20 червени ивици по голия си гръб.
Явно клауза 2 не беше се изчерпала, както изглежда, защото Господарката Марина продължи:

- „Стъпало-робът ще се обръща към собствената си господарка с “Господарката Марина” или “Лейди Марина”, а към всички останали жени просто с “Господарка” или “Лейди”, освен ако въпросната дама не му е разрешила да включи и името и. Към всички свободни мъже ще използва обръщението “сър” или “господине”, освен ако не му е разрешено от въпросния мъж да включи и името му... „

Аз разбирах, че това е разчет на уважението. От своята покорно подчинена перспектива на стъпало-роб това изглеждаше напълно оправдано. Бях роб и трябва да демонстрирам това уважение към висшестоящите и по-добри от мен още с обръщението към тях.
Надявах се само, че новата ми господарка ще прости моето провинение, задето не се обърнах към нея с ‘Господарке Марина’ или ‘Лейди Марина’, когато по-рано отговарях на въпросите и. Сега когато знаех какво гласи обвързващата клауза, щях естествено да се подчиня на господарските ми желания.

Но клауза 2, касаеща важните правила на обръщение не беше изчерпана:

- „Стъпало-робът няма право да се обръща към себе си в първо лице, а ще използва форми в трето лице и среден род като “този роб” или варианти на последното.”

Господарката Марина прецени, че се нуждая от допълнителни напътствия по тази важна точка.:

- Което означава, шибан робе, че не искам да чувам думи като „аз” или „мен”, защото това предполага, че си валидна личност или равен на мен, което ти не си. Ще приема да говориш за себе си като за „то” и би трябвало наистина да представяш себе си така, че да обозначаваш това, което в действителност си. Например би трябвало да мислиш за себе си “този мръсен стъпало-роб” или “този жалък шибан роб” при това мисли за себе си в среден род, особено ако сме в компания на други. Мога да приема също фрази като “този мръсен чорапо-мирисач” или “кирлив ботушо-лизач”. Разбираш ли какво значи това, шибан робе?

„Този стъпало-роб” отлично съзнаваше накъде клони новата му господарка. Каква интелигентна и точна в изказванията си млада жена бе тя! Далеч по-горестояща от него. Очевидно тя би желала да покаже пълна власт над мен пред приятелите си. И какъв по-добър начин да ме накара вербално, както и физически да се гърча в нейните красиви крака. Бях уверен, че ще получа незабавен практически опит:

- Да, Господарке Марина, ако това ви харесва. Господарке Марина, низшия мръсен, шибан стъпало-роб наистина разбира, че то трябва да показва уважението си към всички по-висши от него Господари и Господарки, по всяко време.

Бидейки вече почти от 15 години роб, знаех, че робът за крака не струва нищо ако не е опитен в покорния робски изказ. Бях сигурен, че в това отношение Лейди Марина няма от какво да се притеснява. Така и изглеждаше:

- Добро момче! Продължавай така и животът ти ще бъде просто прекрасен!

Почувствах топлина да се разлива вътре в мен. Не можех да не се възхитя мигновено от леко кафявата кожа на прекрасните и глезени, там над червените ленти на чорапчетата.

- Клауза 3:
“Не се разрешава на стъпало-роба да говори, докато не му се нареди. Единствените изключения от това са както следва:
1. стъпало-робът може покорно да моли за милост преди наказание
2. по време на наказание стъпало-робът може да стене и/или да плаче
3. след изтичане на наказанието стъпало-робът трябва да благодари и да боготвори Господарката за това
4. стъпало-робът трябва да проговори с цел да предпази неговата Господарка от надвиснала опасност, за което без значение от причината ще бъде наказан впоследствие за нарушаване на настоящата клауза.”

Робът за крака видя твърдата ръка на бащата на Лейди Марина с последната точка. Без съмнение е искал да подсигури дъщеря си по всяко време, в същото време почитайки правото и да притежава безмълвен и послушен роб.

Ясно се виждаше, че Лейди Марина е леко смутена от допускането, че понякога може да бъде уязвима и да има нужда от протекцията на един мръсен, нисш роб. Тя беше изключително самоуверена млада жена убедена в способността си да се грижи за себе си. Освен това, приятелят и Пол винаги се грижеше за нея!

Все пак тя реши да изясни нещата за незначителния роб проснат пред краката и:

- Изобщо изисквам от теб да служиш тихо и да се подчиняваш на всичко, което кажа. По този начин ще избегнеш ненужната болка.

Това ми изглеждаше достатъчно честно, въпреки, че беше без значение какво аз смятах за справедливо или не.

- Продължаваме с клауза 4 – продължи моята Господарка.
“Стъпало-робът ще се храни само с хляб и вода, в дажби определени от Господарката както тя сметне за добре.”

Отново нищо, което да не разбирам. Въпреки, че бях само един предмет, имах нужда от някаква храна, но само талкова, че да съм в състояние да служа. За един роб храната никога не бива да е удоволствие, а само необходимост. Робът има достатъчно много работа за да му се позволява да се наслаждава на хубава храна и вино!

Господарката Марина явно също сметна, че клауза 4 се разбира от само себе си и е неоспорима, затова отпи сода и бързо продължи напред:

- Клауза 5:
“Стъпало-робът може да бъде наказван по всеки начин счетен от Господарката за подходящ. Наказанията включват, но без да се ограничават от това, следното:

1. бой с пръчка през ръцете, гърба, бутовете или краката;
2. бой с камшик по гърба или раменете;
3. отнемане дажбата хляб и/или вода
4. поднасяне храна, в които са били измити или е била стъпкана от краката на Господарката
5. завързване на стълб
6. забрана за сън
7. целуване и/или близане и/или мирисане стъпалата на Господарката и/или нейните обувки
8. здрава работа.”

Лейди Марина направи пауза, разбирайки че това е много и значителна информация за поемане от роба. От опита си знаеше, че клаузата наказания е тази с най-голям интерес за робите и това бе разбираемо. Все пак, дори един мъж роб има инстинкт за самосъхранение и за избягване на болката и наказанието. Общо погледнато точно този инстинкт ги правеше покорни и подчинени. Всъщност това плюс естественото им преклонение пред волята на превъзхождащата ги жена.

- Що се касае до подточка 4, шибан робе „Поднасяне на храна, в която са били измити или е била стъпкана от краката на Господарката” – това значи, че мога да реша например да сложа хляба ти в маратонките като комфортна стелка докато ги нося през деня, а после да го изядеш така овкусен с аромат от потните ми стъпала и лентички от чорапа ми. Но това ще правя само ако си непослушен – ясно ли е?

- Да, Господарке Марина. Благодаря Ви, Господарке Марина. Този нищожен стъпало-роб е недостоен дори да вкуси скъпоценния женствен аромат на потта от Вашите най-прекрасни стъпала.

Лейди Марина се засмя:

- Ха, ха, ха! Откъде знаеш дали стъпалата ми са прекрасни или не, шибан робе? Ти не си ги видял още – само маратонките и чорапите ми! И освен това се страхувам, че краката ми доста се изпотяват. Уверявам те, че не би харесал вкуса на потта им или пък миризмата и!

Надявах се, че младата ми господарка не се е засегнала от заключението ми, че яденето на хляб пропит с пот от стъпалото й ще бъде по-скоро чест отколкото наказание. Изглежда обаче не беше така понеже тя отпи от бутилката и продължи да чете остатъка от клауза 5 - Наказания:

- „Минималното наказание за арогантност е 1 удар с пръчка или камшик.
-Минималното наказание за неумелост е 3 удара с пръчка или камшик.
-Минималното наказание за мързел е 5 удара с пръчка или камшик
-Минималното наказание за неподчинение е 12 удара с пръчка или камшик.”

И отново, нищо двусмислено. Всъщност, колкото по-напред отиваха, толкова по-впечатлен бях аз от изчистената логика на условията за служба. Лейди Марина изглежда се оказваше любезна и милостива млада господарка. Не я заслужавах!

След като смукна от бутилката сода, младата жена се оригна леко, подсуши устни и продължи:

- Клауза 6:
“Господарката не може да сбърка. В случай, че е замесена в нарушение на закона, стъпало-робът ще поеме присъдата и наказанието вместо нея.”

Това бе стандартна клауза от договорите за робство и не последва никакъв коментар от страна на Лейди Марина. Всички мъже-роби бяха буквално ‘момчета за камшик’ за техните господарки. Такъв е закона. Просто нещата стояха така.

Все пак мило то страна на Господарката Марина да напомни, че за мен тя е над закона.

- Клауза 7:
“Стъпало-робът ще стои на ръце и колене до краката на своята Господарка по всяко време и погледът му ще е насочен към стъпалата и/или обувките й, освен ако изрично не му е наредено нещо друго от Господарката.”

Това явно бе ключово положение, свързано с очакваното от стъпало-роба поведение и Господарката Марина искаше да отдели време да изясни точно какво означава това за мен:

- С това се казва, шибан робе, че ти трябва да се концентрираш върху стъпалата и обувките ми когато коленичиш в тях, така както си сега. Имам много ясни правила за това върху какво да се фокусират робите ми когато са долу в краката ми. Например, очаквам от теб да си фокусиран върху обувките или ботушите ми когато чорапите не се виждат. Да речем, че съм с боти до глезена. Бих очаквала да гледаш непрекъснато към тях и да изследваш всеки детайл от кожата им, има ли драскотини, или мръсотия и кал по подметките или по страните им. Може да съм ги обула с чорапи, което ти ще знаеш много добре, тъй като разбира се ще си ги обул на краката ми по-рано. Но ако не се виждат, ти не трябва да мислиш за тях. Концентрираш се само върху обувката. Ако обаче, да кажем горния край на чорапите едва се показва над ботите, ти се разрешава да вдигнеш глава леко така, че да гледаш тях. Може би ще виждаш ластика на чорапите ми. В такъв случай очаквам да обърнеш внимание на всяка гънка от тях, дали има някакъв фъндък или прашинка полепнала там, нишка някаква да стърчи и т.н. Също така ще изследваш най-детайлно кройката, плетката и всяко конче и бримка от тях.
По същия начин, ако нося маратонки и чорапи, както сега, ти ще се концентрираш върху маратонките докато чорапите са невидими за теб, освен ако не стане обратното – както сега понеже съм седнала. Златното правило е, че веднъж щом си хвърлил дори един поглед върху чорапите ми оставаш фокусиран върху тях и не мислиш за нищо друго. Това е така защото, те се намират по близо до божествените ми стъпала отколкото обувките ми, а ти като мой стъпало-роб имаш най-великата чест да ги виждаш.
Трябва да те предупредя, че имам много чорапи - повече от сто чифта и очаквам от теб да ги изследваш и да се запознаеш с всеки чифт и с всеки един отделен чорап поотделно! Утре ти ще подредиш всички мои чорапи на пода в спалнята ми в спретнати редици и след това ще целуваш всеки отделен от тях по 700 пъти в израз на уважение. Това прави общо сто и четиридесет целувки общо. Ще ти отнеме цял ден, но пък ще се научиш да се възхищаваш и да различаваш чорапите ми, без значение дали ги обувам или не.

- Понякога, разбира се, също обувам чорапогащници. Ще се научиш да боготвориш и тях. Ако съм с чорапогащи, било с панталон, било с пола, то можеш да гледаш и към тях, но погледът ти да не се вдига по високо от кокалчето на глезена ми. Не желая да се лигавиш докато ми зяпаш краката. Ти си мой стъпало-роб, а не мой крако-роб. Разбираш ли всичко това, шибан робе? Достатъчно ли съм ясна?

- Да, Господарке Марина. Бог да ви благослови, Господарке Марина.

Стъпало-робът наистина разбираше. Сега ние стигнахме до същността на нещата – до това какво харесва и не харесва моята нова господарка, нейните предпочитания, нейните приоритети. Всички те, естествено, сега трябваше да станат мои и единствени такива.

Тя явно беше момиче, което е фен на чорапите, харесваща ги. Ето защо трябваше незабавно да започна да се подчинявам на Господарката Марина и да търся начин да спечеля одобрението на нейните чорапи, чрез почтително и смирено вторачване в черните чорапки-глезенки с червени ивици на края, които понастоящем се показваха от маратонките. В това време лекцията продължи:

- Обожавам да нося чорапи и маратонки, затова често не ходя босокрака. Но ако това се случи, например през лятото, и съм със сандали на бос крак, ти трябва да гледаш в кожените им каишки. Като правило ти се разрешава да гледаш кожата на босите ми стъпала само когато те са буквално боси – с други думи без обувки сандали или други на тях. Ясна ли съм, шибан робе?

- Да, моля ви се, Господарке Марина. Щом това желаете, Господарке Марина.

Сега осъзнах, че гледането в чорапите на една млада жена докато тя говори не е толкова отегчително, както може да се помисли отначало. Щом фокусирах робското си внимание върху десния чорап скоро открих, че има толкова много за покорно изследване от страна на жалкия чорап-роб; посоката и вида на миниатюрните кончета изграждащи памучната тъкан, едва забележимото износване на едно от кончетата близо до горния край, различните малки гънки и дипли на чорапа, променящи вида и положението си докато стъпалата на господарката се мърдаха вътре в него (като например, когато навдига бутилката сода, десния крак за момент се вдига от земята на няколко сантиметра, карайки черното чорапче да се сбръчка около външната страна на глезена).

И после, тези приятни, червени ивици успоредни на горния ръб. Почти като предупредителни линии, подсещащи, че моят поглед не бива да се качва нагоре към нежната тъмна кожа на прасеца. Бариерата бе горния ръб на чорапа и точка!

Това щеше да е моят живот оттук нататък – втренчен в и боготворящ чорапите на една млада красива жена. Това едновременно беше унизително и въодушевяващо.

- Добре. Радвам се, че се разбираме, шибан робе. Сега пристъпваме към редовните ти ежедневни задължения:

- Клауза 8:
“Ежедневните задължения на стъпало-роба ще включват, но няма да се ограничават от това, следното:
1. почтително целуване стъпалата на Господарката когато тя поднесе крак за това. Господарката може да избере да не издаде гласна заповед към роба, но може да сигнализира желанието си за този акт на покорна почит дори чрез леко помръдване на крака си в посока стоящия ничком стъпало-роб.”
В повечето случаи няма да ти заповядвам на глас да целуваш стъпалата ми, шибан робе, но ти ще разбираш кога трябва да го правиш от позата ми, а може и просто да щраквам с пръсти.

Все още втренчен в десния чорап на Господарката Марина почти се надявах тя да щракне с пръсти сега. Установих, че повече от всичко копнея да целуна носовете на нейните черни маратонки с бели ленти отстрани, видимо доста поиздрани от носене. Но не би. Лейди Марина продължи да чете клауза 8 определяща новите ми ежедневни задължения:

2. измиване и/или изблизване на босите стъпала на Господарката му
3. силно и звучно мирисане стъпалата и/или обувките на Господарката (ботуши, чорапи и пр.)
4. обуване и събуване чорапи, обувки и пр. на Господарката
5. масаж на босите или с чорапи стъпала на господарката с ръце и/или уста
6. пълен педикюр (лакиране, изрязване, пилене на ноктите на краката; отстраняване твърдата кожа от ходилата и пр.)
7. пране на мръсните чорапи и/или чорапогащи на Господарката на ръка или с уста
8. лъскане мръсните обувки или ботуши на Господарката на ръка или с уста и език
9. спане до леглото Господарката от страната на стъпалата и, за да им създава топлина и комфорт през нощта чрез дъха си.”

Почувствах, че мога да подпиша всичко това. Господарката Марина в крайна сметка беше една привлекателна млада жена и да служа на прекрасните и стъпала, чорапи и обувки щеше да бъде за мен привилегия. Особено ми хареса точката за спането до леглото в краката й. Приятно ми ставаше да знам, че дори докато спя мога да й служа, макар и с робския си дъх.

- Въпроси, шибан робе?

- Не, благодаря Ви, Господарке Марина, щом така обичате Господарке Марина.

Сега чувствах, че се обръщам към нейния чорап, така фокусиран баях върху черната памучна материя, която покрива и предпазва безценното и стъпало. Всъщност дори завиждах на този чорап!

- Чудесно. Преминаваме нататък. Почти свършихме. Клауза 9:
“Поведението на стъпало-роба по всяко време ще бъде себе-отричащо и покорно. Стъпало-робът никога няма да показва каквото и да било задоволство, удовлетворение, радост или смях.”

Аз веднага осъзнах, че това ще бъда най-тежката за спазване клауза. Как да не получа малко радост от съществуването ми в краката на тази могъща и привлекателна млада жена? Все пак напълно осъзнавах причината за добавянето на този текст. Задоволство или радост изразени от един роб са напълно неподходящи. На роба се полага да съществува в тихо нищожество – не нацупен или кисел, но подтиснат и мизерен. Аз съм, все пак, изцяло зависим от милостта на друг и съм непрекъснато в служба. Както бе видно от предната клауза, дори докато спя моят дъх служи на стъпалата на почиващата ми господарка.

Не, не, клаузата си беше съвсем наред. Покорство и смирение или „себе-отричане” както официалния документ гласеше бяха единственото правилно поведение за мен като стъпало-роб. Щях да се старя в максимална степен да го изпълнявам.

- Клауза 10:
“Стъпало-робът ще се подчини на всеки друг ако му е наредено от неговата Господарка.”

Бях удивен, че адвокатите са счели за необходимо да сложат такава клауза в договора за робство.

Лейди Марина може би щеше да ми разясни защо:

- Ще бъдеш представен на моето семейство и приятели през следващите дни, шибан робе, и господ да ти е на помощ ако не покажеш на всеки от тях същия респект, който трябва да показваш и към мен. Аз няма да те карам да целуваш краката на приятелите ми мъже и на членовете на семейството ми, но ще стоиш на колене пред тях и ще се подчиняваш на всяка тяхна заповед.

Успокоих се. Не ми харесваше идеята да целувам краката на мъже, ама въобще. Изобщо нямаше място за сравнение с почитта към краката на красива млада жена. Само погледнете краката и! Дори обути в тези износени спортни обувки и поизносени памучни чорапи те изглеждаха фантастично – добре оформени, апетитни, меки и женствени. Капка съмнение няма, че стъпалата пред мен принадлежат на прекрасна италианска богиня. Аз наистина бях привилегирован да гледам към чорапа на моята млада богиня!

- Клауза 11:
“Стъпало-роб ще изпълнява всяко хрумване на неговата Господарка.

Да, да! Нататък!

- И последно, шибан робе, последната клауза 12:
“Думата на Господарката е закон и стъпало-робът ще се подчинява по всяко време на Господарката си най-смирено и покорно, както подхожда на един шибан стъпало-роб. Това ще продължи до времето, когато и ако Господарката реши да се освободи от неговата служба.”

- Ще ти обясня точно какво означава тази последна точка, шибан робе. Ако си добър и послушен стъпало-роб, може да преценя, че няма никаква причина да не останеш като такъв при мен за остатъка от живота ти. Ти си поне 10 години по-възрастен от мен, така че дори и като се превърнеш в старец аз пак ще съм относително млада. А дори когато съм омъжена, аз пак искам да имам персонален стъпало-роб да се грижи и да служи на стъпалата и обувките ми. Обаче, ако ме разочароваш по какъвто и да е начин, без да се колебая ще те изритам. Може да те върна на търга за роби и каквото и да е. Като те гледам може би това е последния ти шанс да избегнеш непосилния труд при някоя безмилостна робовладелка, която ще ти съдере кожата от камшици

Господарката Марина беше, от сърце си признавах, доста искрено и мило момиче, пожелало да вземе мен като персонален стъпало-роб вместо да го остави на милостта на други, доста по-безцеремонни с робите си. Щях да и свидетелствам респекта и благодарността ми, които заслужаваше до сетния си дъх.

Аз действително съзнавах истината на нейните думи и нейната щедрост. Сърцето ми заподскача лудешки, когато чух да ми се дава заповедта за която бленувах до болка:

- Можеш да целунеш стъпалата ми, шибан робе, по начин признаващ твоето покоряване пред мен и твоето желание да съществуваш при тези условия на служба.

С тези думи Господарката Марина пъхна дясната маратонка директно под моя робски нос. Аз незабавно доближих устни до горната част на протегната обувка силно, но почтително я целунах. Докато правех това, наблюдавах как черния и чорап се набръчква в резултат на възхитената и реакция от моя акт на подчинение.

Да, Господарката Марина имаше нов личен стъпало-роб, чиито условия за служба бяха може би едно от най-естествените неща на планетата.

Аз буквално с разплаках от облекчение докато целувах носа на мръсната и маратонка.

Край.