Сладко и горчиво

Част 1- Началото

Лежеше гол. Ръцете до тялото, главата наклонена на дясно за да вижда каквото можеше. Просто още едно DVD от колекцията, която беше купил за тях. Аз Роботът, Ти Джейн – беше заглавието на това. Почти беше свършил, което беше прекрасно. Трудно беше – изпънат, на гръб и се опитваш да извиеш врат за да виждаш екрана. Едва виждаше, а и понякога когато Джейн изпъваше крака си обут в чорапогащник, прасеца и покриваше цялото му лице, и цялата гледка беше нейното стъпало и нейната обувка на няколко сантиметра от очите му. Тънко черно токче с метален връх, най-забележимото нещо, на практика разделяше образа на две. Е така е по-удобно, призна той, отколкото когато същото това токче почива върху бузата му, забивайки се в костта му за понякога по двайсетина минути. Както и да е.

С Аманда беше много по-лесно тази вечер. Тя беше без обувки, само по чорапи, въпреки че двата и крака здраво притискаха топките му, понякога дори леко смачквайки ги, което беше болезнено, но няма за какво да се оплаква. То беше много меко, понякога случайно, когато се наместваше за да си вземе пиенето или просто да се намести по удобно. И нищо за неговото положение, което да му се струва странно. Другото токче на Джейн се впиваше в корема му, правейки ситуацията завършена. Така беше, сега. Коженото канапе, купено от него, за тях. Храната, напитките, масата, на която се хранеха и пиеха, подовите настилки … платени от него, използвани от тях; със следи от остри токчета, където нямаше постоянно килим, или част от облеклото му, или стек, или пържола за да предпазват. Не винаги имаше нещо, което да окуражава носенето на по-практични обувки.
Нещата не винаги са стояли по този начин. Само до преди година беше толкова различно. Преди Керълайн Мейсън, преди интервюто, преди времето на „Фейт”.

Лека усмивка, тогава не знаеше че „Фейт” е името на поправителен институт Дори не знаеше, че това е името на известен производител на обувки и ботуши. Тогава той работеше в „Стийли”, бизнес консултантска компания и беше видял шанс за повишение. Тогава той не знаеше какво бяха видели те в него. Те – Керълайн Мейсън, Джейн Хартфорд и тяхната приятелка от 15 години Аманда, която му беше дала тази идея.
И така, той беше добре платен и имаше добър стандарт на живот. Да, но това не означаваше, че повишението е сигурно, когато изпрати обявата си. Без да престава да мисли много за работата в момента, и за това кой беше заел всички топ позиции. Той знаеше, че е способен и накрая останах само двама кандидати за новата работа. Той и Джейн, кожято тъкмо се бе присъединила от някакъв институт Вярване или нещо друго, но той беше убеден че мястото е уредено.

Керълайн направи интервюто и той знаеше, че се справил добре и го казана Аманда. „Така ли, наистина?” каза през смях тя. И после го погледна с онзи странен поглед и добави:

- Сигурна съм, че ще получиш каквото искаш. Наистина. Но може да отнеме време. За всички нас.

Какво стана след това? Не можа да повярва, когато се случи. Беше повикан от Мейсън, властна самовлюбена кучка, е не винаги мислеше така, докато не каза:

- Е, все пак мястото се даде на Джейн.

Пауза. Беше трудно да се откаже от 60000 годишно и перспективата за повече, дори когато ти се иска да кажеш нещо грубо. И преди да успее да отговори каквото и да е, тя добави:

- Ще имам нужда от теб за да и помагаш. Трябва да съм сигурна, че си съгласен. Разбрано?

Тя се обърна настрани, докато чакаше отговор. Вдигна първо единия после и другия си крак, поставяйки ги върху масичката за кафе. Днес тя бе с ботуши. Островърхи, излъскани и блестящи, покрити до глезена от панталон. Тя беше с костюм, червена риза под сакото, образуваща с деколтето си буквата V, насочена надолу към тези крака проснати от председателския стол до малката масичка. Колелцата на стола явно се движеха много леко докато тя наместваше тялото си в новата позиция. Върховете на токчетата подхванаха някакви листа, докато задницата на единия ботуш се настани твърдо върху напечатаните листи. После и другия ботуш направи същото, без да се плъзга върху листата. Смачкването, разместването на всички тези документи с ботушите, резултат от нечия усилна работа, беше ужасно да се наблюдава. Не на нечии други, ами неговите. Той въобще не разбра, защо остана в онази стая, изчервен, бесен, без да може да изкаже и дума. И също така защо не можеше да откъсне очи. И този труд, да стои там под нейните крака.

Никой нищо не каза в тези напрегнати моменти. Той, твърде развълнуван за да каже нещо, а тя седейки спокойно, протегнати крака, сипвайки си питие. Вода, водка, кой знае. Този офис никога не е изглеждал по-пълен с власт и толкова непристъпен, отпреди. Плюшеният килим, дъбовите мебели, шкафчета, телефони! Нейните дизайнерски дрехи, безупречната и черна коса, пронизващи очи, самоувереността и .... използвайки неговата жертва за предложение за бъдещето, като нещо върху, което да просне проклетите си крака. Но това беше преди тя да вдигне онзи променящ живота лист от красивото си бюро, как я мразеше само, подаде му го и каза:

- Прочети го цялото преди да ми споделиш какво мислиш.
 
Сега, Блейк – цяла вечност мина откакто използва това име за последно - не можеше да повярва на очите си. Трябва да е някаква шега. Тест някакъв, който трябваше да бъде спечелен. Да, така трябва да беше. И не са му казали въобще, че е изместен от красивата млада новачка, и не е преживял унижение и....

.... така, той трябваше да изчисти офиса на новия Мениджър, точно това си мислеше и той, да сложи картини, килими и цветя и ... да плати за тях. Какво, а да, да ги купи. Добре това е казано така! И когато е готов трябва да докладва на Джейн Хартфорд, и да и каже, че офисът и е готов, и че той го е изчистил за нея, и е сложил картини, килими и пр. и да я помоли да ги одобри! Какво по дяволите беше това. Ставаше по-лошо нататък.

И след това да каже на Джейн Хартфорд, че неговите умения са изцяло на нейно разположение, и че той е неин личен асистент и ще изпълнява задачите си по най-добрия начин. За да и покаже, че няма никакви съмнения, той трябва да я заведе до офиса, да отвори вратата за нея, и после, и после ... после да легне пред вратата, така че тя да може да го използва като килимче, да лежи по дължина, та тя буквално да се разходи, върху него. Първо стомаха, и след това където тя прецени, специално обръщайки внимание да стъпче лицето му докато слиза от него, хлъц, при което да се увери, че прави опит да целуне подметката, която стъпква главата му в килима, преди да слезе от изтривалката и да влезе изцяло в нейния нов високо платен свят. Той трябва да и подаде ключа, след като демонстрацията на подчинение мине. Веднага щом това стане, и само тогава, тя и той ще имат договори и увеличения на доходите за 10 години.
Най-отдолу, в черно, имаше един параграф, му казваше да бъде внимателен преди да даде отговор, и да покаже респект какъвто и да е той. Не, не, не. Това беше кошмар. Абсолютен кошмар. И му се искаше да не беше хванат натясно толкова лесно. Мразеше го, но някак си беше привлечен.

Господи! И тази Хартфорд. Изрусена, развлечена, с размъкнати обувки малка, кучка.как Блейк да направи това, без тя да знае, да бъде част от тази пародия… дали тя вече знаеше? В този момент Мейсън, като че прочете мислите му:

- Джейн го видя, или поне видя нейният вариант от документа. Същият инак но от друга гледна точка. И тя се заинтересува много от това да те има под себе си, бих казала щастлива, по точно. Тя вече премина курса.

Курс? Какъв курс? И какво общо някакви курсове с това, което току що беше прочел? Буквално някаква жена да стъпче лицето ти докато отива до бюрото, което искаше. Въпреки всичко, някак си, той разбираше, че това е сериозно. Не само искане, но също и последствия. Все пак беше в курсив.

- Съжалявам – каза той – не знам дали... това е....

Съжалявам? Задето беше помолен да позволи някой когото ненавижда да изтрие кракат си в устата му, задето наблюдава как някаква жена използва твоята трудоемка работа като някаква постелка за масичка, та когато този няко си качи ботушите да не я одраска?
И нейната реакция. Тя беше толкова напред. И тази усмивчица, нейното самочувствие

- А, ще бъда откровена, мисля, че може да имаме малък проблем – каза тя – но помисли за този начин на живот. Работиш тук, печелиш добре, имаш избор. Направо казано, би било ако всички те тъпчат в калто. Но тук можеш да имаш сравнително добър доход, и всички облаги, които произтичат от това. Не толкова висок, като моя, но трябва да го приемеш. Няма целия свят да стъпква мечтите ти, само две високопоставени и самоуважаващи се жени, изискващи от теб да показваш същото уважение. Те ще стъпкват само част от тези твои мисли и желания, и те всъщност ще ти предложат цяла грамада от възможности. И все пак, аз ще оставям по-голямата част от това на Джейн. От друга страна, ти правиш различен избор, целия свят ще преминава отгоре ти. Този шеф, онзи отдел, или пък някакъв дребен човечец, който ти дава малко пари и повече работа И така, не е толкова трудно да избереш, като помислиш. Мен и Джейн, чиито задници всички искат постоянно да целуват в определени моменти, или някой дребен нисък човек. И не ме разбирай погрешно, ние знаем, че си добър в това, което правиш. В противен случай тази оферта нямаше да е на масата. Въпросът е...

Тя вдигна ръка за да спре очевидното желание да я прекъсна:
- Въпросът е, че „Стийли” е за жени. Топ позициите винаги ще бъдат заемани от жени и това е. И тогава някои мъже показват, малко, да го кажа перспектива. Като твоят доклад - побутвайки тока на ботуша си моя труд.

- Благодаря

Какво? Как мозъкът му накара устата му да направи това, да не би тя да го притежаваше? Боже, що за мисъл. Притежаван. Странен избор и той го запомни, точно тази дума, но идея си нямаше ....

- Удоволствието е мое – отвърна тя и се разсмя. И така, ето какво можем да направим за теб, виждайки, че имаш леки безпокойства. Ще ти предложим обучение. За две седмици, в същия институт, в който отиде Джейн, само че от друга страна погледнато. Ние ще платим. И в край на двете седмици, ти ще можеш отново да направиш този избор. И на Джейн… хм, можем да предложим специален проект, за същия период. Докато и двамата сте готови. Разбира ли какво казах?

Някак си той разбираше. И ако не друго, тази опция му даваше две седмици да намери решение. Още две седмици заплата, за наеми, храна, за колата и пр.

- Благодаря – отговори той.
- Изглежда имаме договорка?

Той кимна. Две седмици – дали щеше да си върне контрола за това време? Е поне щеше да опита. Но поне си купи малко време. Ценно време.

- Добре – продължи тя – просто ми трябва подписа ти, тогава.
- Чудесно – каза той – къде да подпиша и с какво?

Тя погледна към него почти триумфиращо, очите и го изгаряха.

- С устните си – каза Керълайн - на подметките на ботушите ми. Само за да ти покажа, аз обичам да давам възможности на обещаващите. И не обичам – на тези които не са.

Тя се втренчи към него, чакаща. Проклета да е.......

Част 2 – Силата на аргументите

Правилната реакция не можеше да бъде намерена. Блейк просто стоеше там, опитвайки се да си изясни. Тя му предлагаше да целува краката на шефката си. И това не беше някакъв лош сън. Беше истина. Но дали говореше сериозно? Дали все все пак не беше някакъв тест, който той да провали, притискайки устните си в прахта. Въпреки че, токчетата сами по себе си могат да са страшно секси, погледнато то друга страна, в друг живот, всъщност до преди няколко дни. Втренчен в тях, доколкото можеше без да бъде забелязан. Това добре, но да ги докосне с уста, започвайки да прави любов с нечий...ботуш! той беше чувал за това, също беше чувал за лъже, които обичат жените да се разхождат върху тях с остри токчета, но никога не беше проверявал наистина ли е възможно това. Какво би станало ако влезе в някакъв сайт и някой ти проследи действията в интернет. Е беше гледал клипа на ZZ Top, ‘Legs’ няколко пъти, е може би около 50 пъти, но само защото не вярваше сцената където момичето слага крак върху ръката на продавача в обувния магазин, да е истина. Но това беше само един клип, а не истинския живот и всъщност песента не беше лоша.... по дяволите. Тя камера ли беше пуснала? Това изнудване ли е?

- Е, може би ще решиш днес – каза тя, подигравателно.
- Аз, аз .... ъъ... – заекна той – не мога, тоест, аз, не знам. Тоест, не.

Но думите, които искаше да произнеси просто не искаха да излязат. И тя, фиксирайки го с тези очи. Те бяха сини. Не беше забелязал това преди. Но какво значение имаше? Тя след малко щеше да си промени поведението. Той знаеше, че това ще стане. Беше го виждал преди. Тя нямаше да крещи, не. Тя просто смазваше хората с поглед и затова се изненада, когато тя запази спокойствие.

- OK – каза тя – нека ти помогна още малко. Искам това да се уреди, по един или друг начин. И е важно да го направим правилно. Виж, Джейн ще бъде истинска придобивка за нас и тя се съгласи с мен, че и ти ще бъдеш, ако можеш да се вмъкнеш в по-изтънчен начин на мислене, да кажем. Но ще бъде честно да кажа, че в момента ти може би не си готов за скока, който не виждаш? Може би всичко това е за да се получи тази готовност. Да се отстрани булото, което винаги е замъглявало мъжкото съзнание.

Брилянтно. Толкова брилянтно. Какъв отговор. Не е „да”, не е „не” – просто...трябва ми време за да избистря главата си:

- Да – каза той – това доста...., тоест аз никога.....никога не съм дори коленичил пред жена.

Въпреки, че тя го е искала, да в онези прекрасни времена с Аманда. То беше понеже тя беше толкова прекрасна, и нуждата беше силна. И тя отново го пронизваше, твърдо, насмешливо. Това не беше Аманда, това беше Керълайн с твърдото лице и сини, толкова сини очи Мейсън.

- Ммм, добре. Нека изследваме малко. Защо, мислиш ти, не можеш да направиш нещо, за което си бил помолен? Имам предвид, ти работиш за мен. Никога не е имало проблем преди, да направиш каквото съм поискала. Защо сега има? Какво толкова? Не харесваш ли ботушите ми? Моделът ли, цветът ли? Или е начинът, по който лежат върху твоя доклад? Това разстройва ли те?

Ах, какви неловки въпроси. И не защото тя разтриваше крака си върху листата, карайки ги да шумолят изпод ботуша. Той наистина не искаше повече въпроси. Той се надяваше, че най-после време за размисъл означава време за размисъл. Извън тази стай. Но тя изглежда не искаше да го освободи. Въобще не. И да, той ги харесваше, не всъщност ги обожаваше, но също така и ги мразеше за това, което тя му причиняваше с тях.

- Или е жена, или съм аз? – попита тя

Той поклати главата си. Наведе я надолу и кимна, неспособен да каже нещо. Но все пак той трябваше да каже нещо. Всички фрази, преминаха пред главата му „Съжалявам. Знам, че изглеждам като истински тъпак. И за да бъда честен, наистина не искам да стане по този начин”. И се опита да погледне към нея, да задържи погледа и да се опита да не и каже, че за всичко е виновна тя. Но единствено „съжалявам беше единственото, което успя да произнесе.

- Трябва да ти кажа, Блейк – каза тя – има много хора, които нямат проблем с това да направят това, което поискам, по една или друга причина Някои дори искат шанса – тя направи пауза, после продължи – или може би да съм по-ясна, те всъщност умоляват молят за това. Просто са готови с нетърпение, да им бъде позволено да се прострат на земята пред мен и езиците им покорно да лижат прахта от обувките ми по пода. Сигурно си чувал за хора, които боготворят земята, по която обожаваната от тях жена е стъпвала! Е, моите специални малки кучета, не просто искат да я боготворят. Не, те искат да са част от нея, да я усещат по обувките ми, да я чувстват в устата си, докато аз наблюдавам и се наслаждавам на усещането как изглеждам, как се чувствам. Глезена, чиста. Но трябва също да те уведомя, че не винаги се съгласявам с това. Всъщност тези ботуши, са нови и струват повече от всичките ти дрехи накуп и ничия друга уста няма да има шанс. Нито една. Знаеш ли, аз дори внимавах къде стъпвам тази сутрин. Е, всъщност ти оказвам голямо уважение, момче, въпреки че очевидно не е трябвало. Итака къде виждаш проблем тук?

- Разбирам, тоест, да. Мога да видя, че ....

Като че ли имаше смисъл, че тя внимателно е подбирала къде стъпва, според нея внимателно, като че имаше разлика като е вървяла от къщата до колата, през парка, в проклетите тоалетни – господи каква мисъл. Дори ако кабинетът, който слугите и поддържат блестящ. И да ме су не види, каква позиция за тези хора - единствената цел на тяхната работа беше да паснат колкото може по ниско под безбройните обувки и ботуши на Керълайн Месън. И ги лъскаха до блясък, така че тя да може да ги използва и да ги изцапа пак, когато си поиска, дори само да реши да се погледне в огледалото. Тя отново говореше, отново, кога, не може ли просто да си тръгне?

- Това което аз мисля, че е важно тук е, че ти не си казал, че няма да ми се подчиниш.или на Джейн в този ред на мисли. Мисля, че и двамата сме съгласни за това. Това, което имам предвид е много уместно. Както изглежда, ти не си съгласен да коленичиш в краката на някого, само поради причина, че той ще те отхвърли ако не направиш това. Може да се изненадаш, но считам това за правилно. Защото, виждаш ли, това което ти липсва е да осъзнаеш, че всъщност трябва да решиш дали да бъдеш там долу или не. Всъщност ти би трябвало да си при другите, да може да събираш и да гълташ малките късчета, просто защото това съм аз, която съм ги смачкала изпод крака си. И знаеш ли за мен е забавно, да върша моя бизнес, а съм толкова невнимателна, и да събирам тези малки добавки към диетата им. Повярвай ми ти не искаш да си част от тях, още повече, че ти искаш да ме подведеш недвусмислено като мой служител. Положението е, че ти наистина мислиш по тези въпроси. Какво мислиш за мен? Мислиш ли въобще? Как мислиш какво коства на човек да оглавява такава компания като тази? Има такива, които стоят на върха и такива, които не. Не съм сигурна, че разбираш какво става тук, или защо. Права ли съм? Постигаме ли нещо? Поне разбираш ли въпросите ми?

- Ъъъъ, точно така – каза той – искам да кажа да. Да, Мис Мейсън.

Тя се усмихна разбиращо.

- Аха. Така, да видим. Ти не се чувстваш удобно с повишаването на статуса на твоите босове, просто защото те могат да те унищожат. Честно, аз не искам да се предлагаш на Джейн или на когото и да е друг, прост заради негативите които може да понесеш, ако не го направиш. Не. Виж , ти трябва да пожелаеш да го направиш, отчасти защото искам да се чувстваш така както никога не си се чувствал.

Тя направи пауза, прониза го с онези очи и продължи:

- Затова искам да отидеш във „Фейт”.защото вярвам, че можеш да се научиш. И просто можеш да подпишеш на мястото където мислената химикалка ще се отпечата твърдо. Сега ми кажи, че това не е честно. Ти знаеш колко много хора излизат през вратата ми и никога не се връщат. Но аз съм бизнес дама. Ще почакам, малко. Сега договорихме ли се? И ако бах на твое място щях да държа настрана онези малки паяжинки, хм

Отговорът на въпроса беше лесен. Да. И така трябва да е. Но нещо, което тя стори докато чакаше, то промени целия смисъл. Само една проста смяна на положението. Тя спусна краката си от масичката. Бързо движение,, въпреки че тя го направи внимателно и грациозно. Това осветли Блейк,който внезапно и всъщност го обзе пристъп на паника когато скриването на краката и стана факт. Като че ли беше загубил нещо, завинаги. За първи път, той се запита, защо той не ... направи онова, което....лудост, което арогантната кучка беше поискала от него. И най-лошото беше, че това го беше възбудило, нейното прекомерно желание. Когато краката се скриха зад бюрото, той осъзна разликата. Той не би го направил все пак. Дори ако часовникът се върне назад. Не би целувал подметката, дали пък? Пак се върнаха онези мисли, ами ако беше шега, ами ако беше пуснала камерата?
Междувременно тя само го наблюдаваше, без да казва нищо. Подаде му още един плик, но когато тръгна да го отваря, тя сложи пръст на устните си . тя задържа ръка и махна – дори не с цяла ръка, само потрепване на пръстите, най величественото махване, което можеше да си представи. С увиснала челюст той се обърна, излезе от кабинета, като покорна малка.,....с плик в ръка чувствайки се малък. Нищожен, и изплашен какво ще намери когато отвори плика..

Част 3 - „Фейт”

Беше студен, дъждовен Вторник, 10,30 когато той пристигна в Центъра за обучение, с багаж в ръце. Писмото му за представяне, все още в джоба на палтото му, той провери за трети път. Все още беше в плика, който ме беше даден – един час размишления преди да се осмели да го отвори. cards. И дори самото писмо....донесе нови чувства. То го накара да мисли, че всъщност би харесал тя да го изхвърли на улицата задето не и се беше подчинил. Само че, всъщност не беше точно до харесването, това не беше точната дума. Изненадващо еротично, мисълта за жена, която иска да се отнесе с теб по такъв начин. И да бъде изправен пред Керълайн Мейсън, заявяваща, че кара хората да пълзят в краката и, и да се наслаждава на това. На върха на всичко, не спираше постоянно да се чуди, какво ли ще бъде да се опитваш да лижеш кариерата си от подметките на някаква кучка, в присъствието на самата кучка, всъщност обута в същите тези обувки, наблюдаваща те и попиваща всеки миг.
Вратата се отвори и се показа млада жена. Джинси, черно горнище, приятна усмивка:

- Здрасти – каза тя – и вие сте?

Той подаде писмото:
- Задръжте го. За сега. На мен ми трябва само да го видя. Ще ви заведа там където ще започнете.

И това беше всичко, което каза тя. После го поведе през няколко коридора, отваряйки и затваряйки врати с някакъв код, най-накрай достигайки до малка зона за конференции. Там имаше трима други мъже, и приятно изглеждаща червенокоса жена.
Червенокосата не губи време. Очевидно той беше последен. Представи се като Джули, без да губи време да представя участниците един на друг и даде най-краткото представяне на програмата за обучение:

- Това е двуседмичен курс, и той е за мъже и за жени, но няма да има смесване до края на седмица две, а и тогава зависи от напредъка. Това, което ще научите е уважение, работа в екип и лоялност. Истинска лоялност. Ще имате различни сесии и различни учители. Това е основното. Ако имате някакви въпроси и проблеми ще ви се даде възможност. Но не се обаждайте с проблеми ако те не са наистина важни. Повече няма да ви кажа нищо, а ще ви представя първия лектор.

Извади някакъв лист и направи точно както беше казала. От този момент нещата се задълбочиха.

* * *
Първият урок за Блейк беше един от най-тежките в живота му, но той не можеше да го оцени по този начин, докато не започна да го получава. Той беше представен на Хана, млада брюнетка с доста стегната фигура, дълги къдрици и приятна усмивка. Безръкавна черна фланелка, командоски панталони и маратонки, не просто някакви маратонки, а...как беше марката (все едно, впоследствие щеше да го запомни за винаги). Тя го заведе – пак всички кодове за вратите – в една постройка, подобна на конюшня. На пода имаше две постелки в средата, и почти нищо друго освен кал навсякъде. Като че ли дължаха коне там, но все пак за да сме честни без да има конски фъшкии. Той имаше толкова въпроси. Искаше да знае толкова неща, вече, за този проклет курс, който го връщаше неумолимо към неприятния спомен за ...но както и да е. И понеже тя беше симпатична, той реши да започне нещата по неговия начин:

- И така откъде си ти, бебче?

Тя се засмя. И му отговори така както не очакваше.
- Кажи ми нещо? Мислиш ли, че можеш да ме биеш?
- Какво?
- Чу ме. Сещаш ли се – в бой. Мислиш, че можеш да ме биеш?
- Какво? Тя тежеше не повече от 60 килограма, и беше на може би 25 години, максимум.

Той ходеше на фитнес и беше тренирал джудо.
- Ами, да. Разбира се. Но не виждам какво ....
- Искаш ли да опиташ? – попита тя и застана там, като че ли наистина се готвеше да се бие с него.

Какъв треньор е това? Каква зала за лекции? Добре, щом иска нещата да загрубеят, той ще отвърне.
- Както кажеш – отговори той – ти искаш да се бием, тогава така да е. Но после, ще мога да науча повече за теб, става ли? Няма да чакаме дълго.
- Дадено, ти комарджия ли си?
- Понякога – и се усмихна.

Не възнамеряваше да е този път, но тя продължи да го натиска.
- Добре – каза тя. Ето сделката. Бием се. Ако победя аз, аз определям залога. Ако биеш ти, ти определяш. Може да искаш да ме чукаш, нали?
- Ами, може би. Но това е малко пресилено. Непрофесионално, или как?
- Оо, я стига – саркастично каза тя. Каквото поискаш.

Тя го загледа с подъл поглед. Този път не синеок, а омагьосващо кафяв. Какво беше това, с тези очи като лазер. Право във душата му:
- Е, добре – добави тя – биеш ме имаш ме. Направо тук, ако ти останат топки. Но ако победя аз, изборът е мой?

За първи път, дори мисълта беше тайна, помисли че ако, може би..
- Но ако този залог…?

Тя се разсмя
- Просто е. Събличаш всичко без долните гащи, заставащ на колене пред мен и признаваш, че съм по-добра от теб.

Перфектно. Не можеше и да бъде по-добри при създалите се обстоятелство. Още една еманципирана кучка, искаща да се съревновава – но този път нямаше начин да е спечели. И може би той нямаше да я чука. Може би нямаше да е толкова подъл. Но тя със сигурност щеше да ....в главата му нахлу кръв

- По дяволите. Ти си!
- Наистина?
- Наистина!

Едва произнесено то започна да се случва. Първото от огромната промяна на целия му живот.  Тя се доближи до него, това си спомняше прекрасно. Той се опита да заеме правилна позиция, но после нещо се обърка и тя го хвана точно когато и където най-малко очакваше и изведнъж той загуби равновесие и се намери на пода. Силна болка в китката, той даже си мислеше, че е изкълчена или счупена и някой се озова на гърба му. Вратът го болеше, и ръката го болеше, и..., той знаеше, че тя не може да го накара да изпълни този глупав залог дори теоретично да го спечелеше, което щеше да е срамота но:

- Предавам се – каза той, а после го изкрещя, защото изглежда на го чуваше.

Бързо както беше дошло така си и отиде. Остана само той да лежи на калната постелка, а тя стоеше наблизо. Той чу стъпките и по постилката и видя обувките и до главата си. Ясно като бял ден, точно пред очите му.

- Залогът – каза тя, вероятно гледайки надолу към него, но без да е сигурен.

Но тази болка, по цялото отяло. Той не можеше да се надигни повече от нивото на подметките на маратонките и:
- Виж, аз ....започна той.
- Не искаш да платиш, така ли?
- Не – отговори той.

И зачака отговорът и. Но за негова изненада, нямаше никакво изчакване:

- Добре. Какво ще кажеш за втори опит? Удвояваме или приключваме. Но ако този път спечеля, след като вече се опита да измамиш сделката е: докато лежиш малко или много там където си сега, на пода аз ще стъпвам по цялото ти лице, понеже си лъжливо низшо създание. И ще го направим ето там.

Сега той трябваше да си повдигне главата. Тя посочи мястото извън настилките, там където имаше само кал и .... Гребенът му се изправи отново. Сега той наистина искаше отмъщение. Искаше да знае, дали и тя е като онези двете или...:

- Да стъпиш върху лицето ми? Какво? Да ходиш върху него? Отговаряй, момиченце. Какво си мислиш, че правиш тук?  - Тя нямаше да го хване неподготвен втори път. И отново. Отговорът не се забави:

- Може би, но вероятно не. Вероятно само ще прикова главата ти за малко, може би ще поотъркам малко кал в лицето ти, ще те натисна в лайната докато ми благодариш. Да, това е. Ще ми благодариш. Нещо такова. Може би да ми обещаеш нещо, което искам, мда, това ще бъде добре.

- Какво по дяволите?! Добре.
- А ако аз победя?
- Тогава ще направиш същото за мен. Това е единственият ти избор, понеже виждам, че не спазваш обещанията си. О, но без да ми казваш, че съм по добра от теб:

- Ама, ако не искам да направя тези неща?
- Е, тогава само ще си спечелил. Освен око това не стане, разбира се. Но ти се сещаш какво имам предвид.

Паниката м него се уравновесяваше с яростта:
- Но това не е честно. Аз не искам да стъпвам върху лицето ти. Не искам да стъпвам върху ничие лице. Но ти очевидно много искаш да стъпиш на моето.

- Не искаш ли?
- Не – призна той.
- А аз искам.
- Така изглежда – подчерта той.

И тогава тя каза най странното нещо:
- Казаха ми, че си много бърз.
- Какво?
- Не се притеснявай, ще си го изясниш по-късно. Но сега, готов ли си?

Тя се отмести от постелките, както беше казала. И застана там приканвайки го с ръка. Е това вече беше много прекалено.
- По дяволите, да.

Той се изправи, внимателно балансирайки. Докато прекосяваше покрития с кал и мръсотия каменен под не забрави дори да нададе боен вик. Кракът и удари неговия по коляното, и след това усети нещо да удря врата му, въпреки че вече падаше, после още един удар, и нещо като захващане, и болката беше на няколко места. Той беше на колене, лъката му беше под натиск, китката агонизираше, отново. Натискът беше толкова силен, че връзките му можеха да се скъсат моментално и всичко стана невероятно бързо. И още един ритник и още издърпване на рамото му зад врата, и болката беше огромна. Почти почувства че ще изгуби съзнание. Но преди това имаше един миг да помисли какво да каже:

- Предавам се, предавам се, моля те...

Той усети нещо, може би коляно в гърба, и падна по лице в калта. И въпреки, че натискът беше отминал, болката беше твърде силна за да опита да мърда. Преди да беше успял да си събере мислите или да измисли план, той усети носа на обувката и в гърдите си:

- Обърни се

Звукът от гласа и беше напевен, като че ли се смееше докато говореше. И докато осъзнаваше какво му се казва, направи друго малко откритие. Мръсния под беше с отпечатъци от гуми. Значи не коне, ами колите на хората, като че .....

- Обърни се – повтори тя, този път звучеше повече като команда – или ще те изритам на място където няма да искаш. И после ще ги поритам още малко с нужната сила. Повярвай ми, ще ги сритам. И двете.

- Но, защо?
- Защото, спечелих , тъпако. И защото съм готова да си взема печалбата, както се съгласи. Я ми припомни, кои двама се биха? И имаше ли нещо нечестно? И кой спечели? Хммм, това трябва да еее....?

- Ти – призна той.

Твърде много болка, нежелаещ още, нежелаещ евентуални фрактури – при създалата се обстановка тя лесно можеше да му ги причини. Къде ли беше научила тези номера. Бавно, както искаше тя, се завъртя като куче. Единственият му план беше, че тя се шегува. Неговата единствена надежда беше, че признавайки я за по-добра, ще предотврати по-нататъшни действия.

Сега беше по гръб, както тя беше поискала и гледаше нагоре към самодоволното и лице. И тогава, въпреки молитвите му, изведнъж, този сравнително малък крак обут в малка маратонка, идвайки към него му се видя огромен, и много мръсен, и ...все по-близо. Докато най-накрая докосна, всъщност кракът и стъпи изцяло върху лицето му. Първо само на носа и брадата му, а после тя започна да натиска по-силно. И усещаше, че тя върти и натиска, което беше адски не комфортно Мислено, това беше кървяща рана. По дяволите, болезнено, започвайки да усеща нови сигнали. Вероятно от парченцата втвърдена кал по подметката и. Изведнъж всичко му беше изтръгнато, чрез това което тя правеше с него. Животът му захвърлен в калта и унищожен, само защо той беше позволил да падне на земята пред тази, оказва се злобна курва, така че сега прост лежеше там където тя би могла ако поиска да го смаже. Някой, който дори не познаваше, причинявайки всичко това върху цялото му същество. И мокро, ужасно усещане за кал, която се размазва навсякъде по лицето му, прониквайки в устата, ноздрите и още по-навътре в неговото аз, вътре в главата му дори. Тотално унижение.

- Та кой спечели?

Гласът и, толкова звучен, толкова силен, и едновременно с това толкова женствен, толкова млад.
- Ти – отговори той.

Само дето не беше толкова силно. Самочувствието му се беше изпарило и в добавка тя тикаше и въртеше носа на проклетата маратонка право в устата му, все едно тя се опитваше да набута мръсотията вътре в него целия, опитвайки се да стъпче тялото му отвътре – от гърлото до стомаха. отвън тя вече го беше сторила.

- Не те чувам – присмя се тя

Да, това беше все по-сериозно. Грайферите на обувките също бяха злобни. Жестоки. Очевидно предвидени да не позволят подхлъзване в лайна и кал. Те сграбчваха кожата на лицето му и я сгърчваха. Дори кожата, която беше вече доста кална, биваше приклещена и премазана и това не беше ....

- Ти – произнесе по силно той, през мръсотията, усещайки я да пада на парчета в гърлото му.
- И кой се съгласи аз да му стъпча лицето?
- Аз.

- Мислиш ли, че се забавлявам?
- Да – почти изплака той.
- Все верни отговори. Отличник. Сега ще трябва да ми обещаеш някои неща, ако искаш да престана с това. Понеже никой не каза нищо за времетраенето. Мога да правя това цял ден. Всъщност можем да почистим целия гараж, подметка по подметка, докато всяко малко късче мръсотия не полепне някъде по главата ти, или може би натикано между устните ти. Лицето ти няма да е достатъчно, мисля аз. Погледни добре. Виждаш ли колко е? Мислиш ли, че си готов да ми обещаеш?

- Моля....
- Бедното малко същество – каза тя – цялото измърляно. Свали си ръцете. До тялото, не много раздалечени. Дланите изплавени. Бързо, ако искаш да получиш каквото искаш.

Блейк направи както му беше казано. Май не можеше да стане по-лошо, нака че...И тогава, без да бъде сигурен какво иска тя да прави, тя вдигна крак от лицето му. Тя го прекрачи и стъпи върху китките на ръцете, завъртя се за да се намести без да мисли, че това може да причини някакви навяхвания и отметна коса зад ушите си докато гледаше надолу. Учудващо силно болеше, дори на пръстите при всяко завъртане. Тези грайфери бяха толкова гадни. След като се намести стабилно натискът се увеличи още повече – отпускайки пълната си тежест върху китките и кокалчетата му. Всъщност само те спираха нейните 60 килограма да се отпуснат на циментовия под. Курва. Без да беше дебела той усещаше като чи ли един тон върху дланите си. Болеше, болеше. Себе си мразеше повече отколкото нея, но за един миг помисли – триумфът и присмехът изписани на лицето и, начинът по който изглеждаше, беше ... зашеметяващо. Тази мигновена но незабравима мисъл – всъщност тя изглеждаше по-възбуждаща от всяка друга жена, стъпила върху нейния трофей, неговата плът, неговото его.
Но това не беше здравословно мислене.

- Сега ето какво искам да ми обещаеш – започна тя. Следващият път като ме видиш, искам да ме поканиш да повторя това, което току що направих. Да стъпя на лицето ти. Ще бъдем сами, обещавам ти. Освен ако, разбира се, поканата ти не дойде. Ако не направиш това – аз пак ще направя същото, но пред цялата група, схващаш ли? И ти обещавам нещо друго тогава. Това ще бъде голяма група. Схващаш ли?

Той беше сигурен. И си го признаваше. Тя го беше победила. И можеше да го направи отново, вярваше той. Каккво трябваше да се направи – да се оцелее още 13 дни тук! Или да си отиде в къщи, да загуби работата си! Те вече му бяха отнели възможността за договаряне, още първия ден, първия час. Някакво момиче, което дари не познаваше когато пристигна вече беше стъпило на лицето му, разхождаше се върху ръцете му, стъпкваше цялата му идентичност:

- Да – каза той, като тържествена клетва.
- Наистина? – попита тя.

Тя извади някакъв смачкан лист, от джоба на панталона, разгъна го, разгледа го, кимна и се усмихна:

- Добре. Сега ще отидеш в една от стаите, които наричаме стая за медитация, и ще трябва добре да си помислиш какво научи досега, така че да можеш го обясниш ако се наложи. А, и ТИ ЩЕ отделиш време да разгледаш снимките и да помислиш кои ти харесват най-много и защо. И НЯМА да миеш лицето си поне един час. Това значи, че може да се почустваш малко глупаво като се оглеждаш в огледалата – о да, в стаята за медитации има също и огледала. И така, ти ще трябва да влезеш там, при тези огледала, с всички тези снимки и ще разгледаш много внимателно това, което виждаш и следващия път като ме срещнеш ще ми разкажеш какво си открил. Как ти е подействало, окей? След като си изтрия краката в лицето ти, разбира се. Няма да забравиш това, нали?

Та примигна към него. И след това краката се отместиха от него тя тръгна към вратата:

- Хайде тогава – любезно го покани тя – да продължим със следващото упражнение и с това ще приключиш за деня. И мисля, че наистина ще си готов за почивка, след тази сутрин, нали? До утре, разбира се.

Тя се обърна с лице към него леко задържайки вратата и усмихвайки се леко, добави:

- А, и мисля, че новата ти спалня ще ти хареса. Ще имаш посещение от Рут, която може би ще ти помогне да си изясниш някои неща. Но ти ще я харесаш. Рут не е като мен. И ако се притесняваш какво да ми кажеш, опитай с нея, но тогава....

Тя се оказа права за едно: че ще харесам Рут. Тя беше права също, че Рут и Хана се оказаха много различни. Но той нямаше как да разбере тогава, преди да беше осмислил: имаше много малко хора, но които да е толкова благодарен, като Саманта няколко месеца по-късно, както беше на Хана. Дори и преди тази първа нощ когато започна да мисли така и след като Рут го посети.

Хана щеше да стане голяма част от живота на Блейк. Неговото бъдеще

Част 5 – Следващо поколение?

Определено имаше много да се учи в тази област. Всяка частица от всяко ново нещо повдигаше въпроси. Физически въпроси, ментални въпроси, нова логика. Като да намери местенце в пространството да се смести. И една от любимитне и фрази „тези хора които мислят че господ е Жена. Те шегуват ли се?”

Тя беше създала релси, по които мъжете създадени по нейн образец да могат да се движат. Това изглежда беше уточнено, точно преди дискусията за най-точното позиция за тялото на Блейк – на пътя между основната стая и банята. Възглавницата беше за него, за главата му върху мраморните плочи. Въпреки, че това пак беше за нея, за да поддържа Рут, индиректно чрез притиснатия мъжки череп. Тя мушкаше с пръстите на краката си по лицето му за да намери стабилно равно място където да стъпи за начало. Опитваше няколко положения, упражнявайки лек настиск и премисляйки. Най-накрай решавайки, с плоската част на обувката стъпва върху бузата у ухото му и ...ААААААх. Болиии. Дори кагато сложи другия си крак върху гърдите, пак болиии. После най-добрата част. Истинското телесно мъчение. Потъпкване на всички човешки права, със сигурност.

Тиха наслада? Е, само при положение, че той не се предадеше и изкрещеше от болките, които изпитваше. А тя само се смееше. Блейк, от друга страна, се чувстваше червен като домат, от пълното и поддържане, жилите му готови да експлодират. Той се молеше на господ, да е прав в предположението си че тази Мадона, няма да стигне до крайности, когато всъщност имаше опасност от срязвания и фрактури. Те със сигурност нямаше да стигнат до такива крайности, например да счупване на ребра, смачквайки сърцето, пронизвайки го като дюнер кебап на специален 10 сантиметров шиш.

Блейк не искаше да умре. И също знаеше сега, той получаваше шанса да си играе с големите момичета. Той не искаше обаче да бъде осакатен, въпреки, че това не беше много сигурно, при положение че някой толкова лек и подвижен като Рут може да причини толкова...

Кракът се отмести от лицето му. Сега целият натиск беше върху гърдите му. Но тя не стоеше на дено място, а непрекъснато се въртеше насам натам, стъпвайки ту тук ту там, дори протягайки крак притискайки устните му с подметка. Той се чудеше дали се предполага, че той....

- Няма ли да ми благодариш? - попита тя.

Да, не беше сгрешил в предположението си. Тя искаше да..., той повдигна глава. Тя свали крак надолу да срещне устните му и той целуна. Един, два, три пъти, а тя просто издърпваше подметката назад, след всеки акт на....привързаност? Или беше уважение? Или...?

- Ох, по дяволите, това ме прави толкова мокра – каза тя – имам предвид, обичам хората да целуват краката ми, но има нещо много лошо за тези обувки, нещо толкова...., нелюбезно. Особено когато виждам моите да бъдат, боготворени или близани. Това просто ме кара дасе чувствам толкова....

Блейк вдигна ръката си от пода, хвана подложи я под арката на обувката и я доближи до устата си. И пусна езика по изтърканата надраскана кожа. Вкусваше я, чудейки се от какво бяха петната по...., но нямаше значение. Чу, че тя стене, усети тялото и да се извива от удоволствие, съблазънта, като кобра на тръба – едната ръка ежду краката, под полата. Пръстите на другата ръка играеха по рамката на вратата. И тогава, малко несръчно, за няколко секунди, почти стъпила върху гърлото му, изрита полата си, пускайки я право върху него.

И изведнъж, като телепатия, изритвайки сандалите си и спускайки се надолу танцувайки се озова върху скута му. Нейните боси стъпала масажираха члена и топките му, смесица от удари и стъпквания. Ерекцията му беше невероятно твърда. Кръв нахлуваше от главата в члена му. Тя можеше да танцува. Понякога малко грубо, когато настъпеше повече тестисите му под пръстите, почти сплесквайки ги.

Страшно положение. Този женски танц можеше да прекъсне родословното дърво всеки момент така както беше тръгнало. И все пак той лежеше там, простенвайко отвреме на време, но все пак колкото се може по-спокойно, докато ръката между краката и ставаше все по бърза, дишането все по учестено, краката и все по брутални. Членът и тестесите на Белйк нямаха право на протест докато траеше нейното жестоко, почти ритуално наслаждение.

Той усети кога тя свършваше. Това беше когато започна тъпченето. Нейния десен крак без да се вдига много, но рязко спускащ се върху гениталиите му, отново и отново, пръстите и петата мачкайки всичко под себе си както падне:

- Не се върти. Стой неподвижно за мен. Не смей да ме прекъснеш. Можеш го - каза тя по-скоро на стаята отколкото на Блейк.

И преди да има време да се тревожи за каквото и да било, тя затъпка по-силно от всякога, право в избраната зона за наказание. Десния крак и после повдигна левия върху десния, нейното извиващо се тяло изцяло върху една пета, моделирайки ерекцията му в нещо като пица под автомобилна гума. Само миниатюрна част от главичката се показваше навън, без да е сплескана от стъпалото и.

Трябва да бяха минали трийсетина секунди преди стъпалата и да се размърдат. Тя се обърна, погледна надолу към него, все още с отнесен поглед и отстъпи. Навсякъде, където тя беше стъпвала, тялото му беше или зачервено или побеляло.

- Еха – изтърва тя.

Известно време тя мълчеше и само се усмихваше, възстановявайки се. И след малко като заговори, то не беше за да предложи на Блейк утеха:

- Е, бил ли си някога газен пд душа?

Част 6 – Черна Сряда: Сутринта

Както се случи, без време, Блейк беше под душа. С Рут, стъпквайки ту с единия ту с другия крак върху тялото му, с много помагане да се измие по-добре, особено пръстчетата на краката. Много концентрирано целуване на мократа и кожа – някак извратено показване на признателност към петите и табаните на стъпалата, които го бяха тъпкали така силно, до преди няма и половин час. Вече е почти 11 вечерта. Има още две седмици от всичко това. Той трябваше да запомни това. Рут беше негов ментор, тя щеше да бъде наоколо, да каже толкова много.....

Вторник, ден за четене. Беше му позволено да влезе в нета, и му показваха различни сайтове като Woman Worship; Foot Fetish Culture… Това беше кулутра, така ли? Имаше и по откачени неща, в галериите. Като различни начини да се покаже едно и също. Тя му показа и няколко книги. Венера в кожи. Смукач на крака. Всичко това със съдействието на Рут, при избора къде да браузва; в неговата стая, в стаята за медитации или в нейната „библиотека”. Той избра библиотеката, с нея до него, бърборейки и питайки го разни неща, коментирайки, карайки го да се чувства все по-комфортно. И много време прекарано в един специален сайт, който беше невероятен – Mistress Destiny. Страхотно име. И достатъчно материал за цял живот или за живот.

Всичко това, не спря изгарящото желание на момента. Което той говори с Рут около обяд във Вторник. Надяваше се, че това няма да разочарова по никакъв начин, невероятната довереничка. И тя изглежда не го прие така. Само се усмихна като че се шегуваше. Но не беше шега. Вторник вечерта, тя се върна за да му съобщи, че въпросът е бил дискутиран и одобрен на всички нива. Какво е планирано за Сряда, щеше да се прави с ... Господарката Хана.

И така, вече е Господарката Хана? Жестоко. Също и много плашещо. Господ знаеше как ще потръгнат нещата в този....друг свят. Но той беше вътре, тъй че те вероятно бяха помислили за изход. И ако не бяха, е той щеше да мечате за това, тук и завинаги.

Сряда сутринта, докато беше ескортиран през коридорите, с две възглавници, които му беше казано да вземе, въодушевление и страх от една личност се преплитаха в сърцето му. И копнеж, желание, отчаян, че ще получи това за което се надяваше. 

След няколко минути само една ключалка стоеше между тях. Препятствието беше отстранено. Той беше вътре. Разпозна покрития с засъхнала мръсотия под. Не позна джипа. Но, о, позна момичето на шофьорската седалка, когато отвори вратата и когато зърна краката и обути в най-невероятните ботуши, които беше виждал. И, господи, стегната, до коляното кожена пола. И кожено горнище с малки, но забележими, сребърни верижки. А лицето и косата и, бузукорни, перфектни. Токчетата изглеждаха метални и тънки като....Значи това е тя. Господарката Хана.

То влезе навътре. Да, много подобно както преди.

- Блейк – каза тя – разбрах, че си питал за мен?
- Да, господарке Хана – каза той.
- Добра насока - Боже, какво правеше той?
- Добро момче. Харесва ми. А казаха ли ти какво ще правиш днес? Какво ще искам от теб?

- Не – призна той – всичка за което говорихме беше, ... исках да бъдеш...ти, която да го направи.

Тя повдигна вежда.

- Годсподарке Хана – добави бързо той.
- Е, мой малки Блейк – усмихна се тя – какво, озадачен ли си вече? Трябва да си видял онези неща, които прличиат на малки мъжлета. Или беше онази охрана за обувки? Едва ли има значение де, от твоая гледна точка, предполагам.

Тя спря, зачака го дасе ангажира изцяло с нея:
- Блейк! Да го кажем така. Днес ти ще бъдеш долу за да оправяш ботуши. Буквално. И сега, тъй като си попитал така любезно, се оказва, че ще бъдат моите. Няма да имаш проблеми с това, нали?

- Не – нямаше друг адекватен отгово освен да добави – Не, господарке Хана.
- Добре. И се надявам, тъй като го споменахме, че си взел достатъчно лак за ботуши?
- Лак?

- Оо, не бъди такава овца. Има много места в мъжа, където момиче да може да ги лъсне. О, Блейк, нямаш ли да ме помолиш нещо?

Имаше. Не беше забравил. Трябваше да помоли, хайде посмей.

- Господарке Хана, исках да ви благодаря, че позволихте моето лице да ви послужи за да изтриете обувките си онзи ден. Исках да ви помоля, да ми разрешите да бъда ваша ....изтривалка. отново. И исках да ми позволите да бъда част от мръсотията под краката ви, нещо върху което можете да ходите, нещо меко и удобно за вашите пчудесни ботуши. Моля ви!

- Ти искаш да се разходя върху теб?
- Да.
- С тези ... – тя се засмя. Съжалявам, трябваше да бъдат обувки. Но ти си прав, тези ботуши са чудесни. И се надявам, че си много смело момче, защото когато тези ботуши се озоват – спомни си оня ден, ръцете ти? Та, когато сложа краката си обути в тези ботуши, ще добиеш реална представа какво би било да те приковат накръст.

Тя го погледна почти дразнейки го:
- Мислиш , че се шегувам?

Не. Не, не мислише така. Всъщност намираше го невероятно плашещо, осъзнавайки възможността за стигане в болница – при тази покана за изнасилване на китките и длуните му. Ботушите изглежда можеха буквално да пронижат меката плът под себе си.

- Обаче, първо – продължи тя. Те имат нужда да бъдат почистени и лъснати от моето невероятно смело момче за ботуши. Което означава, че следващото нещо, което ще направиш е да донесеш тук възглавниците и езика си. И тогава можем да започнем да те уча как става. Готов ли си за моето забавление, докато твоите желания стават реалност?

Блейк направи каквото му се каза. Той се приближи до нея, възглавниците под мишниците. Вече стоеше пред не. Нейното лице беше на едно ниво с неговото, въпрекеу че тя седеше. Големи гуми висока кола:

- OK - каза тя – трябва ни малка промяна тук. Това, което трябва да направиш сега е да отвориш багажника и да сложеш едната възглавница за да седна. После да се върнеш, да ми дадеш другата, и после можеш да легнеш по лице... - и посочи зоната покрай колата- със задник нагоре за да мога да стъпя да стигна до отзад. Ще се справиш ли?

Той се надяваше че да. И се радваше, че поне не го накара да легне по гръб. Той щеше да се радва тя да стъпи върху члена му, но с тези ботуши. И така, още веднъж той изпълни инструкциите. Подготви мястото и за сядане и се върна там където беше тя. Легна на калния цимент, успоредно на следата от предната гума на около 30 сантиметра от външната и страна. Изпъна тялото си. О боже, лицето в калта. Дали тя...? Лицето му?

- Сега е екстра – чу грасът и той –ще ми се да мжеше да се видиш, колко добре изглеждаш. Но естествено само аз мога да го направя.

Блейк чу амортисьорите леко да просъскват, съвсем леко, и осъзна, после осъзна повече, защото членът му беше притиснат към пода от тежестта отгоре. Скоро разбра, че му е трудно да диша, тъй като тя се намести върху гърба му и почувства ботушите и веднага, груби, жестоки. Фанелката му ставаше по-тънка, непредпазваща. Тези токчета сега пронизваха едновременно на раменете му. Не, нямаше да може да ги издържи на главата си.

Той чу как възглавницата тупна на пода, на сантиметри от мястото където косата му събира мръсотията от пода. Той задържа лицето си на страни. Тя би могла да счупи врата му със сигурност:

- Бъди много смел, сега - чу се отгоре.
- AAAaaaa!

Той не можеше да се сдържи. Като че беше орех в трошачка. Въпреки че тя слезе от него почти веднага, болката остана. Той се съвзе след секунда две, после се надигна леко, опитвайки се да вдегне очи към нея. Първо възглавницата, под ботушите. След това самите ботуши, нагоре, нагоре, кожата:

- Не продължавай. Никой не ти едавал разрешение да мърдаш. И ако мислиш, че си справил добре, представи си ги върху голата ти плът, служеща само за удоволствие на твоята Господарка. Сега, допълзи тук. Виж къде съм застанала, и легни по гръб зад теглича. На гръб този път, главата ето там и ще имаш удоволствието да наблюдаваш как използвам крака ти за стълбичка.

- Да, Господарке Хана

Блейк започна да пълзи. И това болеше адски болезнено. Изведнъж се оказа, присъствието на страстна нужда от постоянно стъпкване на всичко – воля, гордост, всичко – и още нещо, нуждата от някой като Хана, за да го сътвори наистина, без да има място да се скрие. Блейк, пълзеше към посоченото му място. Джинсите му се напълниха с бучки кал, коленете се измърляха, фанелката вече беше мръсна. Малко напред, малко назад докато се намести на място, при което събра с врата си още мръсотия, като някакъв червей, гледайки нагоре към нея. Тя беше страхотна, ослепителна. Но дявол го взел, жестока кучка, усмихната, арогантна.
Отново брутално наръган, от високо, остро, метално токче там където тя реши да сложи крака си: горната част на левия му крак, токчето право в средата върху кокала. После и върху десния крак. И после седна. Цялата тежест на краката и, върху токчетата, а равната част на подметките върху гениталиите му.

- Добре – каза тя – така е по-добр. Сега само трябвада се завъртиш, така че краката ми да стъпят на раменете ти, и пак да достигат лицето ти. Значи краката ти трябва да се пъхнат между колелетата, по живо.

Не за първи път и не за последен, блейк искаше да и каже, че той е направил огромна грешка, и че това е лудост. Земята, все по унизително, със всеки миг пълзене по нея. Ауспухът беше адски горещe, изгори джинсите му, и ботушите и, бодящи го на различни места търсещи реакция. Най-накрая, намести се. Острите токове върху раменете му, сякаш се опитваха да пронижат плата на фанелката и кожата. Страните на ботушите отстрани на лицето му.

- Можеш ли да стигнеш възглавницата? Попита тя.

Той можеше. Тя беше доста чиста от едната страна.
- Виж колко съм добра с теб – каза тя.

Дали щеше да му даде подложка за главата? Или се опитваше да куже, че след цялото това упражнение иска да си запази подметките чисти? Бързо се оказа, че второто предположение е несъществено. След секунда главата му беше на възглавницата, после тя доближи единия крак да пода, почти изправяйки се за да направи това. Лявота рамо на Блейк пое доста болка от крака, който още го приковаваше, докато тя....опипваше земята с другия се ботуш за най гадната буца кал. Тя си поигра с нея, после стъпи върху нея, първо пръстите, после и с токчето.

Ботушът не се върна на рамото ами се настани право върху устните му:

- Лижи – заповяда тя – както го искаше.

Част 7 – Черната Сряда: Работен обяд

Вторникът стана черен, когато Блейк откри колко тъмно може да бъде черното. И може да продължи да става. От момента, в който беше видял подметката на онзи ботуш, докато се спускаше към лицето му, той се досети, че няма никакви вътрешни противоречия. Членът му реагира с нетърпелива издутина. Мозъкът му казваше, че няма никаква идея какво се готви да вкуси. Членът му победи. Езикът му се протегна и започна нервно да гали. Първо около ръбовете, а после извивайки се по страните на нейното стъпало. И после първото прокарване по цялата долна страна – от пръстите до свода и обратно. Това беше последвано от първото сериозно вкусване. На първо усещане – вкус на пръст. Това беше повече от облекчение, но в действителност не беше голяма утеха. Подметката беше силно набраздена, което значеше, че няма начин да се обере цялата мръсотия с едно две близвания. И с всеки следващ опит, предизвикателството ставаше по-трудно, като увеличаващо се усещане, изгарящо устата отвътре. Само дето увеличението измерваше обидата, унижението и неприятността.

- Трябва да сложиш ръката си под свода на ботуша, за опора на крака ми. Не възнамерявам аз да ти правя нещата удобни.

- Извинете – другият и крак натсина силно забитото вече токче в рамото - Съжалявам, аз....Извинете, Господарке Хана.

- Така е по-добре. Надявам се, че вършиш добра работа там долу? Знаеш ли, забавно е. Повечето от вас, ботуш-момчета, всъщност не се забавляват много ако има нещо по значително за хрускане. И пак остават половината под мръсен, където вашите Господарки трябва дастъпват. Тоест ако този под беше изчистен, то щеше да ти е много по-лесно сега.

- Да, Господарке Хана.

Той трябваше да подпира крака и, да слуша и да осмисля какво му говори тя, да отговаря с нейната подметка притисната към устатата му и в същото време докато търси начин да се справи със залепналата мръсотия без да иска да гълта всяка частица. Освен това тя извади мобилен телефон от едно малко джобче и го отвори. Арогантната кучка се готвеше да....Още едно болезнено ръгване в рамото:

- Върши си работата!

Разговорът продължи 2-3 минути. Тя говореше за неудобство във времето и после поиска някаква храна и количка. Блейк пръсто лижеше докато тя говореше, при това дори и за мик не си помисли, че тя обръща внимание на неговите усилия. От усърдната работа езикът му страшно се умори, най-вече от опитите да прилои достатъчно натиск, така че тя поне да го усети.

Телефонът се затвори със щракване. Тя огледа облстановката и се усмихна:

- Добро момче. Много помияри спират работа в момента в, в който спря да ги подканвам. Я ми кажи, как ти се струва? Можеш да ближеш върха на токчето, докато проверяваш.

Тя мръдна внезапно, хващайки устната на Блейк между металния връх и зъбите. Почте веднага той усети топла течност. Той искаше вода – не кръв.Все пак не можеше да позволи да прекъсне инспекцията. За това тя го беше помолила и той нямаше да я подведе. Или да подведе себе си. Работата му до тук не изглеждаше никак зле. Няколко засъхнали бучици кал, които изглеждаха сякаш са си в къщи, но по-голямата част.... Той и съобщи рзултата от проверката. И през ум не му мина да я излъже. Сега ближеше токчето, околовръст, докато тя го въртеше, първо притискайки устни около него после наклонявайки го леко за да влезе мужду.....това беше по-скоро болезнено отколкото мръсно, просто с лек привкус на пръст примесена със собствената му кръв.

- Добре – каза тя – излез оттам, така че да мога да стигна топките ти.

Извивайки се Блейк се заизмъква. За момент дору тя си отдръпна краката от него и зачака да се намести, подметките отново на лайняния под, което беше и целта. Щом се измъкна достатъчно, тя се обърна, сви колена и седна на гърдите му. Той усети пръстите и да се справят с колана му, босле копчето на джинсите и накрая с ципа:

- Вдигни си задника – изкомандва тя - само джинсите. Свали ги!

Той изпълни точно ибързо, при което тя се изправи.. Тя постоя малко гледайки надолу към него. Поигра с него, слагайки ту единия ту другия крак на различни места по тялото му и с различен натиск върху токовете. Блейк научи всичко за тях. Особено горната част на краката му, които бяха беззащитни. Тя изглежа харесваше точно тази част - токчето върху бедрото, носът на ботуша потупва издутината в гащетата му.

След десетина минути Блейк чу вратата да се отваря. Чу, че друга жена влезе. Типично. Дилемата беше дали е най-добре да не се озърта, или да се преструва, че нямяше двама души, гледащи го проснат на пода. Но пусто любопитство – обърна главата му, за да види , како...

Джули. Червенокосата. Точно навреме за да я види как бута количката, в която нямаше много храна. Кофички, кутийки и един поднос, който тя взигна и почти настъпвайки ръката му го подаде на Хана:

- Нещо друго? – попитя Джули
- Всъщност да – отговори Хана, можеш да ме закараш до града, до някое ресторантче за обяд.

- Разбира се, сега ли?
- Почти – отвърна Хана.

И докато говореше, тя взе една сода от подносчето. След това сложи целия поднос на пода. Разопакова един бургер и щипна малко чипс. Сбута с крак всичко това на единия край на табличката и сипа малко вода в другия край. После стъпи в образувалата се локвичка завъртайки последователно единия и другия си крак. През цялотовреме Джули наблюдаваше. После Хана, се хвана за ръба на багажника, вдигна се на ръце и се отпусна върху меките части на Блейк. Започна да върти и да търка ботушите си, а той чувстваше че токчетата оставят гравирани белези по изложената му скожа, докато тя напосоки тъпчеше неговите топки, член и изобщо всяка част от тази изтривалка.

Изтривалка! Друг ниско поставен предмет, който той искаше да бъде, и в който сега отчаяно се бореше да се превърне. Металът, изследващ, опитващ се да се промъкне вътре в слиповете му, откриващ път навътре. Тя скоро успя да захване с единия ток плата на слиповете му изритвайки го докато членът му беше изложен гол и беззащитен. По дяволите, това беше ужасяващо. Целият този унищожителен потенциал, тази жена мачкаща го изцяло, обута в нещо близко да хладно оръжие. Дори не му се мислеше какно щеше да се случи при грешка. Тя се изсмя. Обърна се, отново. Тя слезе от него, но започна да масажира члена му с с плоската част на подметката. И освен мръсния ботуш, и Джули гледаше. Тя щеше да се опита да го накара да се изпразни, там под оскаляниата подметка на женския ботуш, под погледа на някой друг. Кучка и то толкова перверзна.

Оргазмът, почти веднага дойде. Усещайки неговата експлозия, тя настъпи с носа на ботуша гопната част на члена и го пртисна силно към корема. Захвана го перфектно, никакво изпускане за напиращата сперма, освен на малки струйки процеждащи се по калните следи оставен преди малко.

Десет секунди по-късно, без тя да мърда, той се взриви като оръдие, въпреки пръстите и притиснали върха на тръбата му:

- Добро момче – похвали го тя, много добра сесия за начинаещ като теб. След което се обърна към Джули. - Ключовете са на таблото.

Джули не каза нищо, само отиде и седна на шофьорското място. В това време Господарката Хана най-накрая вдигна ботуша си, без да го опира никъде и го спусна върху хлебчето. Настъпи го, размазвайки и разтривайки всичко под подметката на ботуша си:

- Малко допълнителни подправки, за да ти поддържат ентусиазма.

Тя отстъпи. Имаше да се види доста. Той беше изхвърлил голямо количество семе и по смачкания черен хляб имаше доста материал.

- Приятен апетит. И когато се върна, очаквам да видя това място да изглежда по съвсем различен начин.

Един последен подигравателен поглед. Тя сложи ботуш под рамката на подносчето намести го и го ритна силно. Таблата се отмести на около метър. Храната се пръсна навсякъде. После закрачи към колата, изхвърляйки възглавницата, докато затваряше багажника. Качи се вътре и Джули запали двигателя. Чу се избипкване и вратата започна да сеотваря. Джули свали прозореца си и извика:

- По-добре вдигни тези изтривалки там, ако не искаш да ти отворя още работа.

Това и направи. Точно навреме за да види как голямата кола дава назад и прави маневра за да излезе. Гумите разпръснаха част от чипса и го оставиха размазан в следите от грайферите. Възглавницата също попадна на пътя на гумите и беше тотално сплескана.
Вратата се затвори след джипа.

Първото, което Блейк направи, беше да провери къде Господарката му за последно беше стпвала, да види дали има отпечатъци. Не беше сигурен точно къде, но все пак целуна пода няколко пъти наслуки. Второто нещо, което направи беше да открие всяко парченце от смазаните е безформени парчета от бургера и ... изяде всичко.

Част 8 – Черен Вторник: Осветляването

Седем часът и нови проблеми. Блейк беше събуден от звука на двигател и светлина на фарове. Външната врата беше отворена и нахлуваше студен въздух и той беше....?

Привързан към някакъв вид дървена рамка, гол, с лицето на пода. Той чуваше как двигателят се приближава, невероятно, към мястото където беше той. Колко близо? Дали това беше поредния абсурден тест? Не, оказа се, че не. Но той не се радваше особено. Той усети ръба на гумата да докосва върха на пръстите на ръката и да минава. Оборотите намаляха и двигателят изгасна, изчезна и паниката. Фаровете изгаснаха останаха да светят само габаритите. И той чу онова прекрасно, трак, трак, трак по пода. Прекрасно и обзпокоително.
Но как всичко тава се беше случило. Той помнеше измиването, сресването, как някой му даде да пие, и още храна, някъде около четири, мъгляво, не помнеше. После беше светлина, и после тъмно. Сега беше тъмно, освен някяква друга дветлина, от колата май. Светлината от отворена врата?

Спомни си ботушите, когато се появиха пред лицето му, дори в сумрака, дори и с покриващите ги сега панталони. Чисти, черни, лъснати метални токове. Но тя не каза нищо. Никакво обяснение, никакъв поздрав. Без предупреждение. И по-лошо – първо единият после и другият крак изчезнаха от погледа му и се озоваха ....върху голата му кожа, впивайки се като пирани в раменете му. Тя се беше качила на гърба му. Без никакво „готов ли си”. Какво ли да очакваше сле до това?

Той се гърчеше, беше дезориентиран, беше в агония. Тя съзнателно забиваше токовете нарочно изтезавайки тялото му. Малко по-надолу, малко по-нагоре, после на едно място за кратко и пак отначало. Той стенеше. Не силно, но скимтеше достътъчно силно, за да чуе тя. Извън границите му. Тя мръдна и се стабилизира на място. Но това пак беше кофти. Всичко, което Блейк беше мислил за тези ботуши, тези токове...

Това още стъпки ли са? Меки, но осезаеми. Звучеше като някой друг. И след това още два крака пред лицето му. Mаратонки и дънки. Кратко побутване на луцето му с едната маратонка. И познатия от преди два дни надпис. Мистериозната жена се премести от едната му страна, смазвайки ръката му докато развързваше едната си обувка. През това време, на гърба му токчетата намираха нови места за изтезание. Едното дори беше наместено неподвижно, тествайки един от гръбначните му прешлени. Моля ви, моля ви, не там страх ме е. До лицето му се появиха ръце, развързваща каишката на врата му. Така той можеше да завърти глава на страни, само дето изведнъж стана тъмно като в рог.

Светлините се замениха от друга точно над него. Другата му ръка беше освободена. Но болката оставаше, там на гърба. Два крака обути в тези жестоки нелюбезни ботуши, с пълна тежест. Бяха минали 3 или 4 минути. Другите крака вече трябваше да са събути. Най-после се чу глас:

- Добре. Обърни се!

Това беше гласът на Хана. Но какво ставаше тук, или блейк нищо не разбираше, или имаше две Хани в помещението, или нито едно от двете. Гласът беше дшъл от грешното място. Болката в гърба му се усили, само от едно токче за момент и после изчезна. Светлините отново изгаснаха:
- Мисля, че казах да се обърнеш?

Хана отново. Господарката Хана. По-добре да не забравя това. Особено ако тя всъщност са станали две. 

Той се зъвртя. По гръб, напълно гол. При това светлината отново се появи. Светеше право в очите му. Сега той разбра, това беше фенер. И извиднъж невероятна болка по краката му. Те още бяха изтръпнали от предишното мъчение:

- Помниш ли ме? – чу се глас.

Не Ханиния. Не беше на някого, за когото си мислеше. Но гласът беше познат, познаваше тази жена...

- Доведох една много специална приятелка с мен – додаде друг глас, този път на Хана – тази вечер тя и аз ще се позабавляваме с теб и една друга от нашите играчки. Така, че искам да накараш специалната ми приятелка да се чувства добре дошла, като добро момче.
Той чу смях. Не много силен, но достатъчен за да не сбърка. Фенерът се премести и вече не светеше право в очите му. Светлиниия лъч скочи по стената, по тавана надолу към пода, разкривайки ботушите стъпили върху бедрата му, панталоните, от някаква копринена материя, дълго, черно, кожено палто, чанта през рамото, руса коса....

Джейн Хартфорд. По дяволите, разбира се.... този глас, как можеше да е бил толкова тъп. Да мисли, че лицето и определена личност само заради едни ботуши. Трябваше поне да се усети, когато грайферите на онези маратонки се впиха в ръката му, точно както.... Господарката Хана не беше тази, която стоеше в момента на гърба му. Тя беше тази, която организира светлинното шоу:

- Изненадан си да ме видиш? Каза Джейн изглеждайки доста палаво там горе. И още изтезавайки краката му. Те поемаха товара на цялатя нея, нейните извивки, нейните гърди, нейните устни, мисли:

- Да – призна Блейк- но благодаря ви, че дойдохте.
- Колко мило. Благодаря ТИ, че също дойде. Беше ми забавно като разбрах това. На всяка отделна стъпка от твоето идване. И така, ти харесваш ботушите ми? Мислехме, че така ще стане.

Кучките бяха планирали всичко. От самото начало. Какво още бяха измислили?

- Попитах харесваш ли ботушите ми?

Наклони се назад и прехвърли цялата си тежест върху токовете – толкова болезнено, че.... Блейк изплака:
- Да.

- Това е добре. Защото мисля, че трябва да се усъвършенстваш тази вечер. Не е достатъчно само да имаме удоволствието от това да те усещаме под всяка наша стъпка върху теб. Какво като има кални локви, в които да стъпят нашите ботуши? Какво служба е това за твоята нова шефка? Мм?

Светлината се върна на лицето на Блейс. И преди той да отговори Хана се обади:
- Тежък живот, а? Една шефка и една Господарка?

- И – допълни Джейн – неговата шефка смята да се разходи върху хуя, тялото и лицето му. И да се наслади на всяка секунда от това. Искаш ли да направя това, Блейк? Преди всички да излезем и да поиграем?

Внимателен, но бърз отговор:

- С най-голямо желание.

Радвам се да го чуя. Радвам се, че си осъзнал къде трябва да се простират приоритетите ти – първа стъпка нърху гениталите му, ужасяващо, а фенерът светеше безмилостно в лицето на Блейк, дали тя изобщо виждаше къде стъпва – под краката ми.

Това не продължи дълго. Болеше ужасно. Тйя премести другия се крак напред, без много да избира къде, поставяйки го някъде върху слабините му. За късмет, токчето беше потънало някъде в скротума му и така само равната подметка мачкаше неговия незащитен и вече еректирал член. След това стъка върху гърдите му, където ребрата му запукаха под нея, ислед което слезе от него. Тя се обърна и спусна ботуша си обратно върху лицето му, докосвайки устните . Той го целуна без подсещане. Защото....тя беше неговия бос. Разбира се тя го беше смачкала. Как можеше да е бил толкова тъп? Тя почти го беше докарала до сълзи, и го беше докарала до всяко място, което би искал да бъде. Преди време, той щеше да пищи, да умолява за прекъсване. Но сега тя можеше да чуе писъците му дори в неговота мълчание. Един бос, с нейнитя панталон, с нейното палто, с нейната чантичка, изглеждаща като всяка друга жена, но на това студено място, на тази странна светлина тя беше ...една жестока, но удивителна Богиня.

Той целуна пак мръсотията по подметката на ботуша и. Беше щастлив:
- Благодаря Ви. Аз се надявам само, че ще мога да всичко от което имате нужда – каза той и го мислеше.

- И аз се надявам. Е, хайде да го разберем. Хайде да поиграем.
- О, да – откликна Хана – хайде.

Тя подаде фенера на Джейн, и изчезна в тъмното. След малко се върна с кучешка каишка и повод., които прикрепи на врата на Блейк. Свободния край подаде на Джейн:

- Аз ще покажъ пътя – каза Хана – ако ти водиш кучето.

Те излязоха в осветения коридора. Хана отпред, след нея Джейн и най-отзад Блейк, гол, на ръце и колене. Положение, от което нямаше връщане назад. Той или трябваше да се върна на работа напълно подчинен на Джейн, или да си търси друга работа. Нямаше средно положение. Нямаше да може да ги срещне, при положение, че беше стигнал дотук и се беше отдръпнал. Те пак щяха да го знаят и го подсещат всеки път.

Врата след врата, нагоре по стълбите, без да беше сигурен, че никой друг не идва насреща им. Тук имаше прекрасни килими, дори в коридорите. Това беше добре за онзи, който пълзейки на четири крата се опитва да се движи заедно с енергично крачещите си Господарка и Шефка. Стигнаха една определан врата, каква врата. Изцяло облицована с кожа. Хана я отвори, като я отключи с ключ, а не с код.

Невероятно. Дебел килим на по-голямата част от пода, а там където свършваше имаше нещо като сцена. Дървена, боядисана в черно, кадето мажеш да застанеш и да изиграеш ролята си. Маси и столове, по-високи от нормалното. Под всеки стол бяха втъкнати столчета за крака с възглавнички върху всяко. Черни кожени седалки, пак по-високи от нормалното. Светлина на свещи, може би електрически, може би истинка. Всички видове осветление, което не беше включено, вериги спускащи се тавана, като стоманени лиани. Можеше да скачаш по тях като някакво шимпанзе, но май не бяха предназначени за маймуни ами за...такива като...

По дяволите, друго голо тяло. До нещо като трон. Някакъв друг мъж. Проклятие, това щеше да е тежко. Само че, това не беше мъж, погледнато от близо. Червена коса, приятен тен, изкусителни извивки на тялото, ъъъх, това беше Джули. И така, треньорката правеше още нещо освен да тренира, или да стъпква чипса на хората:

- Уау – чу той гласа на Джейн – тя ли, хубава е.
- О, да – отговори Хана – тя мрази да бъде използвана пред други, но не беше много загрижена за обяда на Фидо, когато го премаза с гумите на джипа одеве, та си помислих, че може да се позабвляваш и ти. Да я гледаш как се гърчи. Дори да я накараш да се гърчи. Все пак не можеш да я вземеш. Моят трон, моята кучка. Ти си иммаш своя.

Всичко си идва на мястото, фактическия собственик на Блейк. Неговата, обута в черни ботуши, с черен копринен панталон, облечена с черно палто ШЕФКА. С най-подлите, най-бестящите, най-острите...

- Какво? Тя ще ме издържи? В тези?
- Не – отговори Хана – това е половината от удоволствието. Но тя е по-силна отколкото мислиш. Всичко е в съзнанието. Всичко със всякакви видове токове и тя реве и пищи. Тя дори плаче като види отпечатъците. Особено ако са около върха на циците или по бедрата и. Но пак се връща за още. Между другото, поръчах доритос. Добре ли е?

- Перфектно. Междвременно, може би ще заема едно столче и ще сложа моето малко столче за крака върху него. Той ще може да се заеме с другия ми ботуш преди да се отпусна. Преди да го събуя. Какво ще кажеш – тя опъна повода – сещаш ли се, да вършиш цялото това почистване. Мисля, че трябва да имаш ново име. Искаш ли господарката Хана и аз да измислим ново име за теб, мм? Нещо, което да ни е по-приятно за ползване? Нещо повече като за кучка? Като например, уф и аз не знам, Шарън?

Хана се разсмя:
- Или Трейси, или Джули, което ме подсеща. Джули, тук! Приветствай гостите ми! Докато специалната ми приятелка е още с ботуши. Ела тук, виж, до масата. За да може Джейн да мине върху теб докато сяда на стола И се подготви след това аз да сложа краката си върху лицето ти, а ти да измиеш лайната от подметките му със сълзите си? Хайде, не се срамувай!
Блейк не знаеше какво точно да прави във тази ситуация. Джули, ангажирана да обслужи Джейн. Някакво чуство да бъде притежание се прокрадна в него. Защото това беше момичето, с което щеше да продължи, в края на краищата, което беше негова собствена истинска господарка. Блейк все още на четири крака, наблюдаваше как Хана разполага робинята си преди да поеме едната ръка на Джейн, чиято друга държеше повода му. Сега той имаше билет за първия ред на представлението, което предстоеше да започне, вече пълзейки до токчетата на неговата шефка.

Видя как Джейн позиционира крака си търсейки място да се качи в средата на бедрото. Гледаше как това тънко, убйствено, метално токче потъва на почти сантиметър, преди още да е направен опит за натиск с цяла тежест. Хана беше права. Вече можеше да се чуе как Джули се пречупва:

- Моля ви, моля, Господарке Хана, не и позволявайте да направи това...
- Тя винаги казва така – каза Хана – и после се подмокря от възбуда, когато никой не я гледа. Мисля, че се възбужда повече в последствие, ...но...

Джейн се довери на думите на Хана повече отколкото на тези на Джули, без оглед писъците, които бяха доста силни. За блейк това беше, като да гледа собственото си бъдеще, тоест какво тези прекрасни жени могат да причинят на друго човешко същество. Но неговите разсъждения не се брояха. Джейн беше там горе стъпила с ботуши върху бедрата на Джули, държаща Хана с една ръка, и каишката на Блейк с другата. Боже, как беше могъл да си мисли въобще, че е по-добър от тази жена. Тя беше кучка от класа. Красива, със силна воля, страхотна жена. Ако беше искал да се подчини на някого, то не му беше нужно повече да търси. Доколкото можеше да понесе, това беше Тя.

- Не, моля ви, моляяяя ви – се чу хлипане.

Един ботуш здраво стъпил на стомаха, другият да рамото и, токчето се забиваше право във зърното на лявата и гърда, по-дълбоко, по-дълбоко. Блейк успя да изпълзи около дясната страна на Джули, преди Джейн да достигне дистинацията си и да слезе от лявата и страна. Ако не го беше направила, Джули щеше да е полу-задушена. Той мина покрай облятото от сълзи лице, но не можеше да откъсне очи от злобия ботуш върху едната гърда. Същият, като онези които той беше усетил на гърба си.

Хана, не позволи да спадне напрежението. Точно както беше казала, тя издърпа стола си по-близо и започна да търка маратонките си в солените сълзи, размазвайки ги по бузите на Джули. Блейк междувременно беше издърпан за врата, към канапе, на което се беше настанила Шефката му:

- По гръб, момче! – нареди Джейн.
Той се подчини, почти незабавно и отново усети болка. Тя седна и го прикова – в  бедрото и в стомаха.

- И сега ще се изпразниш отново – допълни тя – за мен. За да направим нещата завършени.

Блейк лежа така няколко минути, лъскайки члена си. Тя не му помагаше с нищо, освен с очевидното: нейното собствено присъствие и правейки това, което правеше. Той под краката на една жена, Джули – под краката надруга. Сега тя лижеше маратонките на господарката си. Но не близане на подметки искаше сега Джейн. При всяко дърпане на члена, главичката докосваше подметката на едения й ботуш и му напомняше за собствената му задача. През това време Шефката и Господарката си приказваха: колко възхитителна била Керълайн Мейсън, как щяла да дойде от кабинета си, да мине върху него и после върху целия борд; как беше създала тази институция, парче по парче. Смееха се, бъбреха. Докато Блейк биеше чекия и Джули работеше по калните подметки. И двамата под краката на собстевничките си.

Прозвуча електронен звънец известяващ пристигането на хранат. Две сервитьорки и сребърна количка. Плата с пилешки крилца, наденички, нараязани зеленчуци, и още и още. В допълнение две кофе с лед и шампанско.

И двете сервитьорки бяха много млади. Едната изглеждаше като латино американка, а другата като европейка, но пак с тъмна кожа, и двете с приятни фигури. Красиви крака, едните със сандали, другите със затворени обунки с токове. Той запечатваше всеки детайл, очите им..., но те не се отместваха изобщо, не повече от необходимото. Както Джули с него по-рано, те почти трябваше да стъпчат проснатото тяло за да си свършат работата, само че този път Джули беше в краката им.

Унижението от това беше достатъчно да направи невъзможно за Блейк да се задържа повече. Той можеше да контролира и да се наслаждава почти до климакса, спирайки го в последната минута, всеки път – получавайки максимално удоволствие, търкайки члена си в подметката на ботуша изтръгнал сълзи от очите на робинята, като сок от смачкан плод, точно пред очите на 5 страхотно изглеждащи момичета, напълно наясно с неговата позиция. Три от тях слугини за всякакви нужди и цели. И всички те, играещи техните роли в това, докато той беше проснат на пода, с верига около врата му - неговата шефка държаща каишката, а в това време той се опитваше да еякулира по-полепената с мръсотия и кал подметка на нейния смъртоносен ботуш, и всичко това за нейно удоволствие. Мисълта, че те можеха да видят крайния резултат беше това, което доведе докрай усилията му. Навсякъде имаше течност, но доколкото той можа повечето по онзи ботуш, което искаше тя:

- Ооо, много мило – отбеляза Джейн – наистина ми харесва това. Можеш сега да ги събуеш. А, сетих се – Саманта. Хей, как мислиш? Саманта пред публика.

Не беше ясно към кого се обръща:

- Давай Саманта. Събуй ме ботушите и можеш да целунеш стъпалата ми. И след това можем да вечеряме. И можеш да продължиш да ги целуваш. Хайде, давай, хоп, хоп.

Част 9 – Всички дни на нашия живот?

Онзи вторник, във „Фейт” беше завинаги вкоренен в неговата душа. Денят, в който се роди Саманта. Отначало, не стоеше никак добре. Изглеждаше прекалено. През целия четвъртък, когато те поставяха задачи, които никак не бяха лесни. И още не стоеше добре в петък, когато Джейн дойде да си вземе ‘моята кучка’, да го заведе на пазар. Трябваше да го предаде на Керълайн, която изглежда беше гласувала голямо на Джейн. Без дори един ден на работа и ето на, още една седмица навън, платено разбира се.

Но трябваше ли това да включва кръщаването с разни унизителни имена?

Страхотна кола - Алфа Ромео. Джейн караше, като че беше на пистата за състезания. Надолу по алеята 90-100, без чорапогащи или чорапи, само високи токчета, и трудно можеше да не гледаш голата кожа между ръба на обувката и началото на дънките. Днес облеклото и беше ежедневно небрежно. Като наркотик, той не можеше да спре да гледа, в тези частици гола кожа с лек загар, оградена от синя рамка отгоре и черна отдолу. Перфектна гледка. И перфектни спомени.

Във вторник той ги беше получил напълно. Вкуси всяка частица от нейните глезени, под сводовете, под пръстите. Смучеше и лижеше докато тя си сипваше шампанско и от време на време поливаше по-малко на единия крак или на другия, и сияеше от удоволствие. Сега тези крака контролираха една бърза кола, а също и неговия живот. Но как ли щеше да мине този тур по магазините?

Още обувки за нея. Кюлоти за него. Това беше, както му каза тя докато вървяха към колата, комбинация от очаквания – сладко и горчиво. Тя изглеждаше великолепно, както винаги: 170 сантиметра грациозна, чувствена млада женственост. Разкошна, с русата си коса спусната надолу. Стегнато черно горнище, дънки, класически черни обувки с ток. Тя не беше едра, но имаше точните пропорции, от глава до пети. Женствена, но не като някои от онези кльощави фото модели. Може би само няколко килограма повече от Хана. Какво? Той дори не мислеше да употреби думите тежина или нещо подобно.

Кюлоти? Трябва да беше дал израз на разочарованието си, защото много скоро тя започна да говори. Даде му да разбере нейните мисли, усмихвайки му се, очите и спряни върху него:

- Ти нали прочете книгите, които ти дадоха? Винъс и Смукача на Футсакър? Е, сега трябва да го чуеш от мен, каква е работата с това Момиче. След тома няма да имаш грешна представа откъде идвам. Дъщеря на собственик на строителна фирма, пари, коли. Малката принцеса на татко. После колеж. Добри специалности, степени, титли. За всичко щедро платено, не че не бих могла и да го направя и без това, но това е част от нещата. Това сега, всички неща със „Стийли” и ти – това е за мен. Проправям си собствен път в живота. И съм свикнала да получавам каквото искам. 

Тя направи пауза, гледайки го за одобрение. Той кимна енергично. Енергично за да изглежда като съгласие:

- За мен целта е да съм на върха. Футсакър, това е нещо близко. Когато мъж се отнася лошо към момиче, нейните слуги правят от кожата му няколко чифта обувки за нея. Мисля, че е готино усещането да носиш такива обувки. Но на мен не ми трябват такива неща. Имам нужда просто да имам своя път, просто защото така ми харесва. Защото съм аз тази, на която ти ще служиш. Затова искам да избера името ти и искам да избера бельото ти и облеклото ти. Защото ти няма да го харесаш и те ще бъдат твоя отличителен знак, за да ти напомнят, че когато имаме неразбирателство, аз съм тази, която ще реши. И, повярвай ми, аз винаги съм имала силна воля. Така че, дори когато никой не може да види или да знае – ти ще знаеш и аз ще знам. Когато отиваме на срещи, и се намираме във обществен транспорт, и аз протегна крака си, и го притисна към члена ти, за да си поиграя ....

Тя се изкикоти. Тя пак го изгледа отново:

- Амиии... е, предполагам, но...

- Е нямаш много шанс да се избягаш. Не и облечен така. Защото не искам да галопираш зад някоя друга, да целуваш краката им, да лягаш на пода за да си избършат ботушите в теб,. Да боготвориш задниците им. Ти ще боготвориш моя задник щом ти кажа. Искам да кажа, за да съм честна, ти изглеждаш добре, ставаш за курва. На мен ми харесва това, да мисля как те използвам като столче за краката си, да ти имам гол под ботушите ми, които са били до преди малко на улицата. Не искам някаква си там, да се опитва да отнеме моето. Но това е въпросът. Нямаше да е хубаво, ако нямаше вид или приятно тяло. Виж, обичах да нося сериозни обувки в къщата на баща ми. И той ме гледаше треперейки за свещения си дървен под, карайки ме да стъпвам почти на пръсти, аз която харесвах острите токчета. Той не можеше да понася звука от тях. Аз го знаех и той знаеше, че аз знам. Можеше да го видиш там, разкъсвайки се на парчета и се чудеше как мога да съм такава безчувствена кучка, или поне да правя опит да стъпвам върху глупавите му постелки – тя отметна коса и се осмихна, очевидно наслаждавайки се на тези спомени – само дето, аз не бях безчувствена към това. Всъщност то ме правеше наистина гореща. Да зная какво причинявам, просто като се разхождам насам натам, той дебнейки всяка моя стъпка с най-подлите токове, които притежавах. Без нищо между тях и безценните дъски. Или със същите обувки на скъпото му канапе. Понякога се появяваха драскотини или парченца кал, а той се вбесяваше, почти крещейки от гняв, но без никога да каже нещо гласно. Разбираш ли какво ти говоря?

- Да,  съжалявам. Тоест, не че съм направил нещо, но съжалявам, че твърде бавно разбрах истинското положение - Единствен син на пастор, научен да обръща и другата буза. Съвпадение, може би беше това за пода. Спомних си паркета в онази къща - Просто това е...аз не гледам на нещата по същия начин като Вас и аз не бих...

- Разбира се че не би, което е същото. Ето защо ти ще бъдеш онзи на пода, а аз ще бъда тази която стои отгоре ти, оставяйки белези. Исках просто д схванеш нещата за мен. Това не означава, че не виждах колко са красиви предметите, които настъпвам. Мислех си дори, че дъските са уникални, всички нашарени, резбовани. Понякога усещах как поддават ако стоях по-дълго на едно място. Никой не можеше да ми каже нищо, дори майка ми. Така харесвах да бъде. Аз харесвам да правя това, което другите искат да не правя, така, право в лицето им. И това навярно не е лесно.

О, боже. Това беше адско. Не по-малко плашещо от нещата преди. Но той беше целувал краката на това жестоко мислещо момиче и беше щастлив, от това че го беше направил. Той искаше да го прави отново. Искаше да го прави завинаги. Винаги.

- Е – каза тя – я дай малко за теб. Какво харесваш, каво не харесваш? Ако има нещо, което все още не знам, давай.

- Какво? Все още имаш предвид?

- Хей, малка Сами. Аз познавам Керълайн откакто „Стийли” свърши работа на стареца ми. Бях тогава на около 19, седях в един от онези офиси, когато тя влезе, и Уау! Тогава тя не беше големия шеф, но виждаш ли, аз исках да бъда като нея, въпреки че дори не знаех каква е тя. Исках да се обличам по този начин, не да копирам, но излъчването, изгледа. Тя е просто ... Керълайн. Няма друг начин да го кажа. Тя е задълбочена. Не можеш да я подминеш.

- Имаш предвид...
- Ооо, бедното същество. Не смяташ, че тя оставя нещата на случайността, нали? Тя ме накара да държа изпити, тестове, презентации за клиенти. Аз? Не мисли, че ме е одобрила заради някакви стари...Трябва да кажа, че харесах снимките. Твоите. Аз бях там където си ти сега, във „Фейт”, когато ги видях за първи път. Разгледах ги с Хана докато...те имат момчета, знаеш добре, на това място. Плаща им се да лежат там, или може би те плащат ....

- Искаш да кажеш – шеговито започнах аз и тя се разсмя.
- Искам да кажа, теб Саманта имам предвид.

Тя влезе в паркинга на някакъв магазин. Спря пред бариерата, взе билетче. Следваща спирка – бельо.

Беше средата на следобеда, когато пристигнаха в къщата на Сам (помните новото име на Блейк). По настояване на Джейн. Тя искаше да разгледа. Може да е виждала снимки на това и тя знаеше всичко за Аманда. Джейн Хартфорд без да пропуска нищо но и без да се влачи провери цялото жилище за половин час, дори по-малко. Материите, тъканите, цветовете, усещането...някакво момиче..преглеждайки каталозите, задавяше въпроси. Пробване на канапето, прокарване на пръста по прашната рамка на вратата, избърсвайки го в лицето на придружаващата я мъжка изтривалка.

- Харесвам си много неща тук. Ще ти дадат добра цена. Подове и настилки, етажерки, рафтове, джакузи, хидромасажор, кухня, всичко. Ще трябва да извикаме специалист за да ги монтира. Ще го накарам да остави едната стая гола.

- Но.

- Никакви но. Това ще бъде мястото където ще играем. Аз искам нещата разделени. Едно място за печелене, едно място за наслада на парите. Ти пак можеш да имаш твоята Аманда. Не казвай, че не ти давам нищо. Не искам ти да си фокусиран единствено към едно нещо. Докато си лоялен и коректен в работата си или в къщи, ще го оценяваш до края на живота си. Никой няма да може да те използва без да мине през мен. О, ами какво ще стане ако създам семейство, или приятели, или ако си хвана гадже? Кучка. Сигурно няма .....това щее капака:

- Тези твоите албуми ли са? – попита тя, оглеждайки редиците с рок, метъл
Той я гледаше как взима един – Уудсток. Пръстите и върху обложката, ален лак, сребърна гривна, красиви ръце, които освободиха захвата:

- Не този – каза тя – прекалено хипи
Без дори да погледне къде на пода падна.
- О нее.

На следващия диск, пак същото. И следващия, докато три диска се намирах в краката и. Не трябваше да се чака дълго за да се случи неизбежното. Когато тя тръгна да вземе следващия албум от полицата. След секунда само ръба на обложката се виждаше изпод носа на обувката и. Тя се повдигна на пръсти, но щом взе каквото искаше, токчето застана право в средата. Тежестта огъваше пластмасата, после сантиметър в дясно и...
Остро изпращяване и се появи 7-8 сантиметрова пукнатина:

- Тези лавици ми харесват – засия Джейн – приятни са за пипане. Това ме подсеща, че трябва да разопаковаме пазара, нали. Мога да пробвам новите си обувки върху приятното ти ново бельо. Хей, имаш ли Ian Dury? Баща ми го харесваше.

Тя се завъртя отново. Беше му почти невъзможно да не гледа към краката и. Тази колекция беше събирана с години. Дали си беше струвало? Всичко, което тя беше казала се оказваше истина. Друг диск между пръстите и, и отново свободно пуснат. Вече имаше четири, образуващи своебразен килим.

- Още два, мисля. За сега. Ще бъде като руска рулетка. Разбира се колкото по.бързо настаниш тялото си върху тях, толкова по-малък ще е шанса да...Знаеш ли всички тези нови неща и новото ти име. Мисля, че трябва да направим кръщене.

Тя избра чифт вечерни обувки. Болезнено. Физическата болка, докато тя изпозваше токчето за да изпише буквата С на стомаха му беше почти непоносима. Както винаги. И после, стъпвайки върху него, и обилната пот, докато тя търсеше нежните места да остави отпечатъци от обувката си. Нарочно стъпи върху члена му през новите му копринени боксерки...

- Обожавам това – каза тя – обожавам това, скъпа

И другото си токче потъне дълбоко в плътта на новородената Саманта - кучката, която щеше да прекара остатъка от живота си в служба на тази Богиня.